Хищные вещи века
- Автор: Стругацкие Аркадий и Борис
- Язык: болгарский
- Год: Наследник Стругацких
- ISBN: 5-7921-0696-7, 5-699-17148-7, 5-699-17246-7
- Переводчик: Росица Бърдарска
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Хищные вещи века». Краткое содержание книги:
Със средствата на гротеската авторите рисуват израждането на консумативното общество, разгръщат картината на потресаваща духовна нищета и социален цинизъм. Преситените граждани от въображаемата „Страна на глупаците“, затънали в „благата“ на цивилизацията, упоени от илюзорно „щастие“, са обречени на духовна и физическа гибел. Романът звучи тревожно, като предупреждение срещу инерцията, духовната леност, равнодушието и блаженото самодоволство, които не са чужди и на нашия век.
Върнах се във вестибюла. Пред вратата на хазаите бе клекнало слабичко момченце с къси панталонки. Стиснало под мишница дълга сребриста тръбичка, то сумтеше и пъшкаше, припряно размотавайки кълбо канап. Приближих се до него и казах:
— Здравей.
Реакцията ми не е както едно време, но все пак успях да отскоча. Дълга черна струя прелетя над ухото ми и пльосна на стената. Гледах изумен момчето, а то гледаше мен, легнало на една страна с протегната напред тръбичка. Лицето му бе мокро, устата отворена и изкривена. Погледнах към стената. По нея течеше. Отново погледнах момчето. То бавно се изправяше, без да изпуска тръбичката.
— Нещо си нервен, братко — рекох аз.
— Стойте си на мястото — изхриптя момчето. — Не съм изричал името ви.
— Има си хас — казах. — Ти и своето не си изрекъл, стреляш по мен като по чучело.
— Стойте си на мястото — повтори момчето. — И не мърдайте. — То отстъпи назад и изведнъж забърбори като в скоропоговорка: — Махни се от косите мои, махни се от косите мои, махни се от месото мое…
— Не мога — обадих се аз. Мъчех се да разбера играе ли си, или действително се страхува от мене.
— Защо? — объркано попита момчето. — Казвам всичко както трябва.
— Не мога да се махна, без да мърдам — обясних аз. — И като си стоя на мястото.
То отново полуотвори уста.
— Хугер! — рече неуверено. — Казвам ти, Хугер: умри!
— Какъв Хугер? — учудих се аз. — Ти ме бъркаш с някого. Не съм Хугер, Иван съм.
Тогава момчето изведнъж затвори очи и тръгна срещу мен, наклонило глава, с протегната напред тръбичка.
— Предавам се — предупредих аз. — Да не вземеш да стреляш.
Когато тръбичката опря в корема ми, то я изтърва, отпусна ръце и някак омекна. Наведох се и го погледнах в лицето. Беше почервеняло. Вдигнах тръбичката. Оказа се нещо като автомат-играчка — с удобна набраздена дръжка и плоско правоъгълно балонче, което се поставяше отдолу като пълнител.
— Какво е това? — попитах.
— Цапник — каза то мрачно. — Дайте ми го.
— Цапник — повторих аз. — Значи с него се цапва. А ако ме беше уцелил? — Погледнах стената. — Браво, сега това цяла година няма да може да се измие, ще трябва да се сменя стената.
Момчето недоверчиво ме погледна от долу на горе.
— Ама това е цапило — каза то.
— Така ли? А аз помислих, че е лимонада.
Лицето му възвърна най-после нормалния си цвят и се забеляза несъмнената прилика с мъжествените черти на генерал-полковника Туур.
— Не, бе — повтори то. — Това е цапило.
— Е, и?
— Ще изсъхне.
— И тогава вече ще е непоправимо?
— Ами! Просто няма да остане нищо.
— Хм — усъмних се аз. — Впрочем ти знаеш по-добре. Да се надяваме, че ще е тъй. Все пак много се радвам, че нищото няма да остане на стената, а не на физиономията ми. Как се казваш?
— Зигфрид — отвърна момчето.
— А ако се позамислиш?
То ме погледна.
— Луцифер.
— Как?
— Луцифер.
— Луцифер — повторих. — Велиал. Астарет. Велзевул и Азраил. Че няма ли нещо по-кратко? Много е неудобно да викаш на помощ някого, който се казва Луцифер.
— Ама вратата е затворена — каза то и отстъпи една крачка. Лицето му отново пребледня.
— Е, и какво?
То не отговори и отново заотстъпва, опря гръб в стената и тръгна встрани, като се притискаше до нея и не сваляше очи от мен. Накрая разбрах, че ме взема или за крадец, или за убиец и иска да офейка, но кой знае защо не извика за помощ и не се шмугна в стаята на майка си, а се промъкна край нейната врата и продължи да се прокрадва покрай стената към изхода.
— Зигфрид — обадих се аз. — Зигфрид-Луцифер, ти си ужасен страхливец. За кого ме вземаш? — Нарочно не мърдах от мястото си и само го следвах с поглед. — Аз съм вашият нов квартирант, майка ти ме нагости със сметана и пържени филийки, а ти още малко и щеше да ме цапнеш, пък сега се страхуваш от мене. Аз трябва да се страхувам от тебе.