Хищные вещи века
- Автор: Стругацкие Аркадий и Борис
- Язык: болгарский
- Год: Наследник Стругацких
- ISBN: 5-7921-0696-7, 5-699-17148-7, 5-699-17246-7
- Переводчик: Росица Бърдарска
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Хищные вещи века». Краткое содержание книги:
Със средствата на гротеската авторите рисуват израждането на консумативното общество, разгръщат картината на потресаваща духовна нищета и социален цинизъм. Преситените граждани от въображаемата „Страна на глупаците“, затънали в „благата“ на цивилизацията, упоени от илюзорно „щастие“, са обречени на духовна и физическа гибел. Романът звучи тревожно, като предупреждение срещу инерцията, духовната леност, равнодушието и блаженото самодоволство, които не са чужди и на нашия век.
В кабинета извадих от бюрото чист лист хартия и съчиних телеграма до Мария: „Пристигнах благополучно Втора крайградска седемдесет и осем целувам Иван.“ В пътеводителя намерих телефона на бюрото за обслужване, предадох телеграмата и отново позвъних на Римайер. Римайер и този път не отговори. Тогава облякох сакото, погледнах се в огледалото, преброих си парите и се канех вече да излизам, когато забелязах, че вратата на хола е открехната и през процепа гледа нечие око. Разбира се, не показах, че съм забелязал. Внимателно огледах костюма си отпред, върнах се в банята и се залових да го почиствам с електрическа четка, като си подсвирквах. Когато се върнах в кабинета, клепоухата глава, мушната през полуотворената врата, моментално се скри — остана да стърчи само сребристата тръбичка на цапника. Седнах в креслото, отворих и затворих подред всичките дванадесет чекмеджета на бюрото, включително и тайните, и чак тогава отново погледнах към вратата. Момчето стоеше на прага.
— Казвам се Лен — рече то.
— Здравей, Лен — отвърнах разсеяно. — Аз се казвам Иван. Влизай. Наистина вече се канех да обядвам. Ти не си ли обядвал още?
— Не.
— Ами чудесно. Бягай да помолиш мама да те пусне и тръгваме.
Лен помълча, гледайки в пода.
— Още е рано — каза той.
— За какво е рано? Да се обядва?
— Не, да отида… там. Училището свършва чак след двадесет минути. — Той отново помълча. — И после там е онзи, дебелият мазник с шнурчетата.
— Кофти човек ли е? — попитах.
— Да — каза Лен. — Вие наистина ли излизате?
— Наистина — отговорих и извадих от джоба си кълбото канап. — Вземи. Ами ако майка ти го беше видяла първа?
Той сви рамене.
— Ако наистина излизате, може ли да остана тук?
— Разбира се, заповядай.
— А тук никой друг ли няма?
— Не.
Той така и не се приближи до мен да вземе канапа, но ми позволи да отида до него и даже да го подръпна за ухото. Наистина беше студено. После побутнах момчето към бюрото.
— Седи си колкото искаш. Няма да се върна скоро.
— Ще поспя тук — рече Лен.
Глава трета
Хотел „Олимпик“ бе петнадесететажен, в червено и черно. Площадът пред него бе наполовина зает от автомобили, а сред малката цветна градинка в центъра се издигаше паметник, изобразяващ човек с гордо вдигната глава. Като заобикалях паметника, внезапно открих, че този човек ми е познат. Спрях объркан и се вгледах. В смешен старомоден костюм, опрял ръка на странен апарат, който аз без малко щях да взема за продължение на абстрактния пиедестал, устремил презрително присвитите си очи в безкрайността, на площада пред хотел „Олимпик“ несъмнено стоеше Владимир Сергеевич Юрковски. На пиедестала с позлатени букви бе издълбан надпис: „Владимир Юрковски, 5 декември, година на Везните“.
Не повярвах, защото това бе напълно невъзможно. На такива като Юрковски не им издигат паметници. Докато са живи, ги назначават на повече или по-малко отговорни постове, чествуват юбилеите им, избират ги за членове на академии. Награждават ги с ордени и ги удостояват с международни награди. А когато умрат или загинат, за тях пишат книги, цитират ги, опират се на техните трудове, с времето все по-рядко, и накрая ги забравят. Те изчезват от паметта и остават само в книгите. Владимир Сергеевич бе военачалник в науката и забележителен човек. Но не е възможно да се издигнат паметници на всички военачалници и на всички забележителни хора, още повече в страни, към които те никога не са имали пряко отношение, и в градове, където, даже и да са били, са минавали само пътьом… А в тази тяхна година на Везните Юрковски не беше дори военачалник. През март заедно с Дауге той завършваше изследванията на Аморфното петно на Уран и при нас в работния отсек избухна ракетата-сонда, всички пострадахме, а когато през септември се върнахме на планетата, Юрковски целият бе в морави лишеи, зъл и казваше, че ето на, ще си поплува на воля, ще се попече на слънце и ще се заеме с проекта на нова ракета-сонда, защото старата е говно… Погледнах хотела. Единственият извод, който можех да направя, бе, че животът в този град се намира в тайнствена и твърде силна зависимост от Аморфното петно на Уран. Или се е намирал… Юрковски високомерно се усмихваше. Скулптурата като цяло бе хубава, но не разбирах на какво се опира Юрковски. Този апарат не приличаше на ракета-сонда…