Хищные вещи века

Включих телевизора наслуки и се тръшнах на леглото. Беше меко и в същото време някак еластично. От телевизора се разнесоха крясъци. На екрана изскочи пийнал мъж, изпочупи някакви перила и падна отвисоко в огромна димяща каца. Чу се шумно плискане, от фонора замириса. Мъжът се скри в кипящата течност, а после изплува, държейки в зъбите си нещо като разварена обувка. Невидимата аудитория зацвили от възторг… Затъмнение. Тиха лирична музика. От една зелена гора срещу мен излезе бял кон, впрегнат в бричка. В бричката седеше хубаво момиче по бански. Изключих телевизора, станах и надникнах в банята.

Там мигаха бактерицидни лампи и миришеше на борови иглички. Съблякох се, хвърлих бельото си в утилизатора и влязох под душа. После, без да бързам, се облякох пред огледалото, сресах се и започнах да се бръсна. Върху тоалетната поставка бяха подредени флакони, пакетче санитарни залепки и стерилизатори, тубички с пасти и кремове. В края на поставката имаше купчина плоски кутийки с пъстро етикетче „Девон“. Изключих самобръсначката и взех една кутийка. Бактерицидната лампичка мигаше в огледалото, точно така мигаше тя и тогава, точно така стоях и аз пред огледалото и старателно разглеждах същата кутийка, защото не исках да влизам в спалнята, където Рафка Райзман на висок глас спореше с лекаря, а във ваната все още се поклащаше зелената маслена вода и от нея се вдигаше пара. И транзисторът гърмеше, окачен на порцелановата закачалка за кърпи, виеше, давеше се и похъркваше, докато Рафка не го изключи с раздразнение… Това бе във Виена и там, също като тук, беше много странно да видиш в банята „Девон“ — известен репелент, чудесно средство срещу комари, москити, мухи и всякакви кръвопийци, отдавна забравени и във Виена, и тук, в крайморския курортен град… Само че във Виена освен това бе и страшно.

Кутийката, която държах, бе почти празна — в нея беше останала само една таблетка. Другите кутийки не бяха разпечатани. Свърших с бръсненето и се върнах в спалнята. Реших отново да позвъня на Римайер, ала в тоя миг домът оживя. С леко свистене гофрираните щори литнаха нагоре, стъклата на прозорците се плъзнаха в страничните отвори и от градината в спалнята нахлу топъл въздух с дъх на ябълки. Някъде се заговори, над главата ми се чуха леки стъпки и строг женски глас каза: „Вузи! Изяж поне една пирожка, чуваш ли…“ Тогава аз бързо придадох на външния си вид известна небрежност (в съответствие с днешната мода), пригладих слепоочията си и излязох във вестибюла, като взех от хола картичката на Амад.

Вдовицата се оказа младолика пълна жена, малко меланхолична, със свежо приятно лице.

— Колко мило! — възкликна тя, като ме видя. — Вече сте станали? Здравейте. Името ми е Вайна Туур, но можете да ме наричате просто Вайна.

— Много ми е приятно — произнесох аз със светски поклон. — Казвам се Иван.

— Колко мило! — рече леля Вайна. — Какво оригинално, меко име! Закусихте ли вече, Иван?