Къпиново вино
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Къпиново вино». Краткое содержание книги:
Но сега нямаше време да размишлява. Както беше приклекнал, Джей се спусна в канала и едновременно с това пъхна кутията със съкровища обратно в скривалището й. В първия миг почувства как краката му потъват в калта без съпротивление, после достигна дъното. Беше затънал почти до коленете в тиня. Тя се просмука в гуменките му и заседна между пръстите на краката му. Без да обръща внимание, той се приведе ниско, така че тръстиката загъделичка лицето му, твърдо решен да се скрие колкото може по-добре. Инстинктивно се огледа за нещо, което би могъл да използва като оръжие: камъни, консервени кутии, всичко, с което би могъл да се отбранява. Ако го забележеха, единственото му предимство щеше да бъде изненадата.
Съвсем беше забравил за торбичката на Джо в джоба си. Тя се беше измъкнала някак, сигурно докато Джей нагазваше в тинята, и той машинално я стисна в ръка, като същевременно се изсмя на себе си. Какво, за Бога, го караше да вярва, че една торбичка със сушени листа и клечки ще го предпази от неприятности? Как изобщо можеше да се надява на това?
Те вече бяха близо; на десетина крачки от него, както му се стори. Чуваше стъпките на ботушите им. Някой хвърли бутилка или буркан; стъкленият предмет се удари о камъните, счупи се и Джей се сви, когато парчета стъкло се посипаха по главата и раменете му. Сега решението да се скрие под тях му се струваше нелепо, самоубийствено. Трябваше само да се наведат, да погледнат надолу и той щеше да им падне в ръцете. Трябваше да избяга, мислеше си с горчивина, да побегне оттук, когато още имаше възможност. Стъпките наближиха. Девет крачки. Осем. Седем. Джей долепи буза до влажните камъни на стената на канала, опита се да се слее с нея. Торбичката на Джо беше подгизнала от пот в ръката му. Шест крачки. Пет. Четири.
Гласове — на момчето с бакенбардите и на приятеля му с гащи на самолетчета — отекнаха мъчително близо.
— Ня’а да стъпи тука по’ече, а?
— Ъ-хъ, ня’а да припари. Стъпи ли тука, шъ го смеля.
Това съм аз, като насън си каза Джей. Говорят за мен. Три крачки. Две крачки.
Чу се гласът на Зет, заплашителен и хладно безразличен:
— Шъ го причакам.
Две крачки. Една. Над главата му надвисна сянка и Джей се сниши още повече. Почувства как космите на тила му настръхват. Те гледаха надолу, към канала и той не смееше да вдигне глава, за да погледне, макар че потребността да види какво става го дразнеше като непоносим сърбеж, сякаш беше нажулен с коприва. Джей чувстваше погледите им върху тила си, чувстваше дишането на Зет. Не можеше да понася тази неизвестност нито миг повече. Трябваше да погледне нагоре, трябваше…
Едно камъче цопна в мръсната вода на около две стъпки от него. Той го видя с крайчеца на окото си. После второ камъче. Пльок.
Сигурно го дразнеха, мислеше отчаяно. Бяха го разкрили и само удължаваха момента, потискаха злобното си кикотене и мълчаливо събираха камъчета, за да ги хвърлят по него. Или може би Зет беше вдигнал въздушната си пушка, замислено се прицелваше и…
Но нищо не се случи. Тъкмо когато се накани да погледне, Джей чу стъпки на ботуши, които се отдалечаваха. Още едно камъче се удари в тинята, плъзна се към него и той трепна. После гласовете им лениво се отдалечиха в посока към шахтата; някой предложи да потърсят бутилки, по които да се целят.
Продължи да чака, странно вцепенен. Не смееше да помръдне. Това е уловка, казваше си, хитър номер, с който го примамват да излезе от прикритието си. Не може да не са го видели. Но гласовете продължиха да заглъхват, ставаха все по-слаби, докато момчетата вървяха по пътеката към изоставената шахта. Далечен изстрел с пушка. Смях зад дърветата. Невъзможно. Не можеше да не са го забелязали. И въпреки това…
Джей предпазливо извади кутията си със съкровища. Торбичката в ръката му беше почерняла от пот. Наистина помогна, каза си стъписан. Невъзможно е, но помогна.
9
— Дори най-нелепият и безчувствен герой — говореше той на студентите си от вечерния курс — може да стане по-човечен, ако има кого да обича. Дете, любима, дори в краен случай куче.
Освен ако не пишеш научна фантастика, помисли си и внезапно се усмихна. Там всички са с еднакво изцъклени жълти очи.
Седна върху бюрото точно до претъпкания си брезентов сак, като едва устоя на изкушението да го докосне, да го отвори. Студентите го гледаха с възторжени лица. Някои си водеха записки. „Дори… — пишеха усърдно те — в краен случай… куче.“
Преподаваше им по настояване на Кери, донякъде се дразнеше от амбициите им, от робското им подчинение на правилата. Бяха петнайсет, облечени в почти униформено черно; усърдни млади мъже и напрегнати млади жени, късо подстригани, с обеци на веждите и превзето ученическо произношение. Едно от момичетата — толкова приличаше на Кери преди около пет години, че можеха да минат за сестри — четеше на глас разказ, който беше написало, упражнение по характеризация. В него се разказваше за самотна чернокожа майка, която живееше в жилищен блок в Шефилд. Джей току докосваше брошурата в джоба си и се мъчеше да слуша, но гласът на момичето беше монотонен и някак дразнещ, като досадно жужене на пчела. Той кимаше от време на време, за да демонстрира интерес. Чувстваше се и малко пиян.