Къпиново вино
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Къпиново вино». Краткое содержание книги:
— Дъ нъ уплашиш ли? — изцъклените очи се завъртяха с презрителна насмешка.
Момчето с бакенбардите се изкиска.
— Май нещо дъската ти ’лопа, пич — гласът на Зет все още звучеше непринудено, но момчето със самолетчетата продължаваше да стиска в юмрук ризата на Джей.
— Цигара?
Джей започна да рови в джоба си несръчно и припряно, нетърпелив да се измъкне. Извади пакет „Плейърс“.
— Ето. Вземете си.
Зет взе две цигари и подаде пакета на приятеля си с бакенбардите, а след това и на онзи с гащите на самолетчета.
— Задръжте пакета — предложи Джей и почувства, че му се завива свят.
— Кибрит? — извади кутията кибрит от джоба на дънките си и им я подаде. — Задръжте и нея.
Момчето със самолетчетата примижа, докато палеше — мазен, преценяващ поглед. Другите пристъпиха напред.
— И’аш ли бонбони, таки’а ра’оти? — попита Зет ухилен. Момчето с гащи на самолетчета започна сръчно да тършува из джобовете на Джей.
Вече беше късно да се съпротивлява. Минута по-рано би могъл да ги изненада, би могъл да се шмугне между тях и да хукне по брега към железопътната линия. Но сега вече бе твърде късно. Те бяха доловили страха му. Ловко и алчно запретърсваха джобовете му. Дъвка, два-три бонбона в хартийки, дребни монети — цялото им съдържание бързо се озова в ръцете на момчетата.
— Хей, махайте се оттук! Тези неща са мои.
Но гласът на Джей трепереше. Той си повтаряше, че няма значение, че може да им остави всичко, повечето неща и без това бяха дреболии, но това не му помогна да прикрие омерзителното чувство на безпомощност, на унижение.
Тогава Зет взе радиото.
— Би’а си го — отбеляза.
Джей съвсем беше забравил за него; то се въргаляше в избуялата трева под сянката на дърветата, почти незабележимо. Игра на светлината, може би отражение на слънчев лъч в хромираното покритие или просто лош късмет бяха помогнали на Зет да го види. Той се наведе и го взе.
— То е мое — каза Джей едва чуто, сякаш държеше в устата си карфица. Зет го погледна и се усмихна.
— Мое е — прошепна Джей.
— Че как иначе, пич? — дружелюбно отвърна Зет и му го подаде.
Очите им се срещнаха над радиото. Джей протегна ръка почти с молба. Зет отдръпна радиото съвсем леко, после със светкавична бързина го подхвърли и го ритна. То описа широка дъга във въздуха. Проблесна ослепително като миниатюрен космически кораб и после се удари в камъните на брега. Разби се на стотици пластмасови и хромирани частици.
— И го-о-ол! — извика момчето с бакенбардите и заподскача с танцова стъпка край отломките. Приятелят му с гащи на самолетчета се изхили звучно. Но Зет само изгледа Джей със същото любопитно изражение, сложил ръка на приклада на въздушната пушка, а в очите му се четеше спокойствие и странно съчувствие, сякаш искаше да каже: „Е? Сега какво? Какво?“
Джей почувства как очите му парят все повече и повече, сякаш сълзите в тях бяха от разтопено олово. Той отчаяно се мъчеше да ги задържи там, за да не потекат по бузите му. Погледна към останките от радиото, които блестяха на слънцето, и опита да си внуши, че нищо страшно не се е случило. Нищо и никакво старо радио, не си струваше да яде бой заради това, но гневът, който се надигаше вътре в него, му казваше друго. Направи крачка към шлюза, после се обърна и без дори да се замисли, се хвърли с всичка сила право срещу спокойната, развеселена физиономия на Зет. Тутакси момчето с бакенбардите и другото с гащите на самолети налетяха върху Джей, започнаха да удрят и да ритат, но той вече беше успял здраво да ритне Зет в корема. Последният не можа да му отвърне, само извика и се сви на кълбо. Момчето със самолетите се опита отново да сграбчи Джей, но той беше станал хлъзгав от пот и успя да се промуши под ръката на другото момче. Подхлъзна се на останките от радиото си, хукна към пътеката, измъкна се от злосторника с бакенбардите, спусна се по крайбрежния насип, прекоси пътеката и се насочи към моста над железницата. Зад гърба си чуваше крясъци, но поради голямото разстояние и заваления местен диалект не можеше да различи думите, със сигурност обаче тонът беше заплашителен. Когато наближи моста, Джей целуна средния си пръст и го размаха на трите силуета в далечината, извади колелото си от храсталака, където го беше скрил, и след минута се носеше стремглаво към Монктън. От носа му течеше кръв, а ръцете му бяха ожулени от храстите, но вътрешно беше изпълнен с победоносен възторг. Дори тежката загуба на радиото бързо бе забравена. Може би тъкмо това необуздано, почти вълшебно чувство го отведе при Джо. По-късно си казваше, че е станало случайно, че единственото му намерение е било да кара колелото и да усеща полъха на вятъра, но понякога мислеше, че по съдбоносно стечение на обстоятелствата е отишъл там преднамерено, като по нечий зов. Чуваше го — глас, изключително ясен и звучен, който го викаше без думи. За миг пред очите му се мярна табелата с надпис „ПОУГ ХИЛ ЛЕЙН“ и почервенялото слънце я освети за кратко, сякаш искаше да привлече вниманието му, и вместо да подмине с колелото тясната уличка, той спря, както бе правил вече много пъти, и бавно подкара велосипеда по нея, за да надникне над тухления зид, където един старец режеше картофи, за да прави вино.