Къпиново вино

Джей го изгледа смаян.

— Откъде знаеш? — прошепна той.

— Какво да знам? — попита Джо с престорена невинност. — За какво говориш? Аз съм само син на прост миньор. Нищичко не знам.

Същия ден Джей не се върна при канала. Беше прекалено объркан от случилото се, мислите му скачаха от боя и счупеното радио към хаитянския талисман и блестящите присмехулни очи на Джо. Той се качи на колелото си и бавно го подкара покрай моста на железницата, мина оттам три-четири пъти с разтуптяно сърце, като се мъчеше да събере смелост, за да се изкачи по насипа. Накрая потегли към къщи потиснат и неудовлетворен. От целия му триумф не бе останала и следа. Представяше си как Зет и приятелите му тършуват из неговите съкровища, как се заливат от злобен смях, как разпиляват комиксите и книгите, тъпчат се с бонбони и шоколади, прибират парите. Най-лошото беше, че там бяха тетрадките му, разказите и стиховете, които бе писал. Накрая се прибра у дома, гледа „Съботна кино вечер“ и си легна късно. Спа лошо и цяла нощ сънува как бяга от невидим враг, а смехът на Джо отекваше в ушите му.

На следващия ден реши да си остане у дома. Червената платнена торбичка стоеше на масичката до леглото му като безмълвно предизвикателство. Джей не й обръщаше внимание и се мъчеше да чете, но най-хубавите му комикси бяха останали в кутията със съкровища. Липсата на радиото изпълваше въздуха с враждебна тишина. Навън грееше слънце и духаше лек бриз, достатъчен, за да пропъди маранята. Денят обещаваше да бъде хубав, най-хубавият ден от лятото.

Като в някакъв унес стигна моста на железницата. Нямаше намерение да ходи там; докато караше колелото към града, беше твърдо решен да завие рязко и да поеме в друга посока, а канала да остави на Зет и бандата му. Сега това беше тяхна територия. Можеше да отиде у Джо — той не го беше канил, но не му бе казвал и да не идва; присъствието на Джей сякаш му беше безразлично, — а можеше да мине през будката за вестници и да си купи цигари. При всички случаи не възнамеряваше да ходи отново на канала. Повтаряше си го непрестанно, докато прибираше колелото на обичайното място в храстите, докато се катереше по насипа. Само пълен идиот би се изложил повторно на такъв риск. Платнената торбичка на Джо беше в джоба на дънките му. Усещаше я — мека топчица, не по-голяма от смачкана носна кърпичка. Чудеше се с какво би могла да му помогне торбичка, пълна с билки. Предишната вечер я беше отворил и бе изсипал съдържанието й на масичката до леглото си. Имаше няколко клечки, кафеникав прах и няколко парченца сушено ароматно сивозелено растение. Беше очаквал друго, може би смалени човешки черепи и кости. Това е някаква шега, каза си злъчно. Старецът се е пошегувал. И все пак нещо в него упорито, отчаяно искаше да вярва и отказваше да се примири. А ако в торбичката наистина имаше магия? Джей си представи как я държи в ръка и напевно произнася магическо заклинание, а Зет и приятелите му треперят от страх… Торбичката докосваше хълбока му като ръка, която предлага успокоение и подкрепа. С разтуптяно сърце той започна да се спуска по насипа от другата страна към канала. В края на краищата можеше и да не срещне никого.