Къпиново вино
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Къпиново вино». Краткое содержание книги:
— Хубави растения — каза Джей по-скоро от любезност. Джо го изгледа присмехулно.
— Трябва да говориш с тях, ако искаш да растат. И да ги гъделичкаш — каза и посочи една дълга пръчка, подпряна на стената. На върха й беше вързана заешка опашка. — Това е моят прът за гъделичкане, виждаш ли? Такива са си доматките, обичат да ги гъделичкат.
Джей го изгледа безизразно.
— Като гледам, си имал неприятности, а? — попита Джо и отвори една врата в дъното на стаята. Показа се голям килер. — Нещо май си се сбил с някого.
Джей предпазливо му разказа. Когато стигна дотам как Зет е счупил радиото, гласът му рязко подскочи нагоре, зазвуча детински, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Спря и неудържимо се изчерви.
Джо като че ли не забеляза. Бръкна в килера и извади бутилка тъмночервена течност с две чаши.
— Трябва да пийнеш от това — каза и му сипа малко.
Миришеше на плодове, но някак необичайно, смесица от мирис на бира и сладост. Джей изгледа чашата с подозрение.
— Това вино ли е? — попита недоверчиво.
Джо кимна.
— От къпини — каза и отпи с видима наслада.
— Не мисля, че трябва… — започна Джей, но старецът нетърпеливо побутна чашата към него.
— Опитай, момче — подкани го. — Ще те посъживи.
Джей опита и се закашля. Джо го потупа по гърба и внимателно взе чашата от ръцете му, преди да е разлял течността.
— Отвратително е! — едва успя да произнесе момчето, задавяно от кашлица.
Със сигурност по нищо не приличаше на вината, които бе опитвал досега. Той познаваше вкуса на виното — в дома на родителите си често пиеше по малко на обяд или вечеря, а някои от сладките немски бели вина дори много му допадаха, — но това беше съвсем ново преживяване за него. Имаше вкус на пръст и блатна вода, а плодът бе станал кисел от времето. От танина чувстваше езика си като обложен. Гърлото му гореше. Очите му се напълниха със сълзи.
Джо като че ли се засегна. После избухна в смях.
— Малко е силничко за теб, а?
Джей кимна и се разкашля.
— Да бе, трябваше да се сетя — весело каза Джо и отново се обърна към килера. — Май ще ти трябва малко време, за да свикнеш. Само че си има живинка — нежно добави и грижливо постави бутилката обратно на рафта. — А това е най-важното.
Когато се обърна към Джей, в ръката си държеше шише жълта лимонада „Бен Шоу“.
— Това май ще ти хареса повече — каза и напълни чашата му. — А пък другото ще го пиеш много скоро, като пораснеш още малко.
Тръгна пак към килера, спря и се обърна.
— Струва ми се, че мога да ти дам нещичко за другия ти проблем, стига да искаш — отбеляза старецът. — Ела с мен.
Джей не знаеше какво има предвид Джо. Може би урок по кунг-фу или базука, останала от някоя война, гранати, зулуско копие, донесено от далечно пътешествие, специален непобедим ритник, усвоен от тибетски учител по бойни изкуства — нещо, което те предпазва от поражение. Вместо това те излязоха и заобиколиха къщата. Там под един камък на страничната стена стърчеше гвоздей, на който висеше червена торбичка от мек вълнен плат. Джо я откачи, бързо подуши съдържанието й и му я подаде.
— Вземи я — подкани го. — Ще ти върши работа на първо време. После ще направя нова.
Джей го изгледа втренчено.
— Какво е това? — попита накрая.
— Просто я носи със себе си — каза Джо. — Може в джоба, ако искаш, а може да я вържеш на конец. Ще помогне, ще видиш.
— Какво има вътре? — попита Джей и го изгледа така, сякаш старецът беше луд. Отново го обзеха подозрения.
— Ами, това-онова. Сандалово дърво. Лавандула. Научих го от една дама от Хаити преди много години. Винаги върши работа.
Няма съмнение, каза си Джей. Дядката не е с всичкия си. Безобиден — поне така се надяваше, — но определено луд.
Той тревожно огледа градината и се зачуди дали ще успее да прескочи зида, ако старецът изведнъж побеснее. Джо само се усмихна.
— Опитай — каза. — Просто го носи в джоба си. Може дори да забравиш, че е там.
Джей реши да се пошегува с него.
— Добре. Какво ще стане, ако го нося?
— Може и нищо да не стане — отвърна Джо.
— Е, как тогава ще разбера, че върши работа? — упорстваше момчето.
— Ще разбереш — безгрижно каза Джо. — Още следващия път, когато отидеш до Недър Едж.
— За нищо на света няма да отида повече там — отсече Джей. — Не и докато тези момчета…
— Значи ще ги оставиш да намерят скривалището и кутията ти със съкровища?
Имаше право. Джей почти беше забравил за кутията си със съкровища, скрита на тайното място под камъка. От слисването не обърна внимание на факта, че със сигурност изобщо не бе споменавал на Джо за своята кутия.
— И аз ходех там, когато бях момче — невъзмутимо продължи старецът. — В ъгъла на шлюза имаше един камък, който лесно се изваждаше. Още си стои там, а?