Homo ludens (Изследване на игровия елемент на културата)
- Автор: Хьойзинха Йохан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Злата Техова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Homo ludens (Изследване на игровия елемент на културата)». Краткое содержание книги:
Играта е „първична човешка функция“, играта е „един от фундаменталните духовни елементи на живота“. Но играта е и главен културообразуващ фактор, тя е елемент на всяка култура и е толкова съществена, че прави всяка култура да протича като игра. „Културата в по-ранните й фази се играе. Тя не се ражда от играта като жив плод, който се отделя от тялото на майката, а се развива в играта и като игра.“
„Homo ludens“ предлага една от най-оригиналните концепции в съвременната философия на историята и философия на културата. Тя търси единния източник на такива различни и разнообразни човешки дейности като език, закон, война, познание, поезия, философия, изкуство и изобщо цивилизация в нагона (или подтика) към игра и в играта и игроподобното иска да открие първичния източник на много от феномените на духовната и материалната култура.
Подобен анализ ни въвежда дълбоко в проблема за същността на първоначалните религиозни представи. Известно е, че това е един от основните въпроси, с които трябва добре да е запознат всеки, занимаващ се с теология. Когато дадена религиозна форма приеме свещена идентичност между две неща от различен вид, например човек и животно, отношението не спазва принципите на символичната връзка, не е чисто символично. Единството на двете същества е по-силно, отколкото връзката между субстанцията и нейния символичен образ. Това е една мистична тъждественост. Едното се е превърнало в друго. Дивакът в своя вълшебен танц е кенгуру. Човек трябва да има предвид неточностите и различията в човешките изразни средства. За да предадем духовното състояние на дивака, ние трябва да го опишем с помощта на нашата терминология. Независимо от нашето желание ние преобразуваме неговите религиозни представи с помощта на нашите строго логически определения и понятия. По такъв начин отношението между дивака и неговото животно ние наричаме „игра“, докато за него то е действителност. Той приема облика на кенгуру. Той играе кенгуру, казваме ние. Но самият дивак не прави разлика между понятията „да бъдеш“ и „да играеш“, за него не съществуват понятията тъждественост, образ, символ. Следователно се поставя въпросът, не е ли най-добре при разглеждане на духовното състояние на дивака по време на свещените си обреди да се придържаме към първичния термин игра. В нашето понятие игра се губи различието между вяра и притворство. Концепцията за играта се свързва съвсем естествено с понятието святост. Доказателство за това са всяка прелюдия на Бах, всеки ред на някоя трагедия. Ако продължаваме да смятаме цялата сфера на т.нар. примитивна култура за игрово поле, ние си откриваме възможности за едно по-ярко разбиране на нейния характер, отколкото с помощта на подробни психологически и социологически анализи.
Свещена игра, необходима за благото на обществото, изпълнена с представи за Космоса и социалното развитие, но винаги игра; действие, което, казва Платон, се осъществява извън и над сферата на трезвия живот, изпълнен с лишения и сериозност.
Областта на играта е това, което кара детето заедно с поета и дивака да се чувстват в собствени води. Естетическото чувство донякъде доближава човека до тази област. Тук имаме предвид течението, което сега издига маската в предмет на изкуството. Съвременният екзотизъм, съдържащ известен стремеж за подражание, отива доста по-дълбоко, отколкото през XVIII век, когато турците, индианците и китайците са били на мода. Съвременният човек несъмнено е по-възприемчив към далечното и чуждото. В това възприемане основна роля играе неговото чувство към всичко, свързано с маски и маскировки. Докато етнографията придава огромно социално значение на това явление, цивилизованият човек изпитва неговото директно естетическо въздействие, в което е примесено прекрасното, тайнственото и чувство, което всява в човека ужас. Факт е, че има нещо тайнствено в една маска даже за цивилизования възрастен човек. Видът на маската — дори само като естетическо възприятие без примеси на каквато и да е вяра — веднага ни пренася извън „всекидневния живот“, в свят, различен от познатия. В сферата на дивака, детето и поета, в сферата на играта.
Ако допуснем, че ограничим нашите представи относно значението и характера на примитивната култова дейност до несводимото понятие игра, се стига до един затрудняващ въпрос: кога и как се преминава от по-низшите религиозни форми към по-висшите. От дивите и странни религиозни обичаи на африканските, австралийските и американските народи погледът ни се мести върху Ведите и култа на жертвоприношението, изпълнен с мъдростта на Упанишадите, или върху съдържателните мистични хомологии на древноегипетската религия, а може би върху орфическите или елевзинските мистерии. Тяхната форма и начини на практикуване — понякога кървави и странни — остават тясно свързани с т.нар. примитивизъм. Но ние признаваме или предполагаме, че тези религии съдържат мъдрост и истина — факт, който вече не ни позволява да се отнасяме със старото чувство на превъзходство спрямо т.нар. примитивни култури. Въпросът е дали независимо от формалните прилики трябва да свързваме междинните по-висши религиозни форми, понятията вяра, свещено съзнание, с определението игра. Ако приемем концепцията на Платон за играта (а това е естествено след по-горните разсъждения), всички затруднения отпадат. Според представите на Платон игра, посветена на божество, е най-висшето, на което човек отдава своя порив. Въпросът не се изчерпва с преклонение пред свещената мистерия като най-висш, достижим израз на логически недостижимото. Свещеният акт чрез някои от своите характеристики винаги става част от категорията игра, но тази субординация в никакъв случай не намалява свещената същност на играта.