Моби Дик
- Автор: Мелвилл Герман
- Год: 1968
- Язык: болгарский
- Год: ФТМ
- ISBN: 978-5-4467-1740-8
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Моби Дик». Краткое содержание книги:
— Ето!… Ето го пак!… Ей там се показа! Точно пред нас! Белия кит! Белия кит!
При тия думи моряците се втурнаха към реите, както при роене пчелите се втурват към клоните. Гологлав под палещото слънце, Ахав застана на бушприта…
Но нямах време да треперя, защото дивакът се залови сега за нещо, което погълна изцяло вниманието ми и ме убеди, че този човек е езичник. Като отиде до тежкото палто с качулка, което бе оставил на един стол, той потърси из джобовете и извади една уродлива гърбава фигурка, на цвят като новородено конгоанско бебе. Припомняйки си балсамираната глава, отначало помислих, че тази черна фигурка е истинско бебе, съхранено по същия начин. Но забелязах, че е твърдо и лъскаво като полиран махагон, и реших, че не може да бъде друго освен дървен идол, какъвто и наистина беше. Защото дивакът отиде до камината, отмести хартиения параван и изправи гърбавата фигурка като фигура от кегелбан на скарата. Подпорите и тухлите на камината бяха толкова опушени, че това огнище беше напълно подходящ мавзолей или параклис за конгоанския идол.
Все тъй изпълнен с безпокойство, втренчих поглед в полузакрития образ, да видя какво ще става по-нататък. Дивакът взе две шепи талаш от джоба на палтото си, изсипа го внимателно пред идола, сложи отгоре парче моряшки сухар, доближи пламъка на лампата и го запали. След това, като пъхна няколко пъти набързо пръстите си в огъня и още по-набързо ги отдръпна (защото, както изглежда, доста силно се опари), успя най-после да извади сухара, поиздуха въгленчетата и пепелта от него и го поднесе почтително на своето негърче. Но тази сухоежбина, изглежда, не хареса на малкото дяволче; то не мръдна устни. Странните действия бяха придружени с още по-странни гърлени звуци, навярно някаква напевна молитва или псалмопение от страна на жертвоприносителя, който същевременно кривеше неестествено лице. Най-после загаси огъня, взе доста безцеремонно идола и го хвърли в джоба на палтото така нехайно, както ловец мята в торбата убит бекас.
Тези чудновати действия увеличиха безпокойството ми, а тъй като по всичко личеше, че ще привърши деловите си занимания и ще скочи в леглото при мене, помислих, че е крайно време, преди да е изгасил свещта, да развържа магията, която толкова време ме парализираше.
Но времето, през което обмислях какво да правя, се оказа съдбоносно. Той взе томахавката от масата, поразгледа я, вдигна я към свещта, както бе налапал дръжката й, и изпусна големи кълба тютюнев дим. В следния миг свещта бе загасена и людоедът скочи в леглото с томахавка между зъбите. Извиках — не можах да се сдържа; той изръмжа от изненада и започна да ме опипва.
Не помня какво измърморих и се хвърлих към стената, а после го замолих, който и какъвто и да е, да се укроти и да ме пусне да запаля отново свещта. Но гърленият му отговор ме убеди веднага, че погрешно е разбрал думите ми.
— Какъв дявул ти? — каза най-после той. — Не кажеш, дявул те взел, убия тебе.
При тия думи мъждукащата томахавка заискри в тъмнината край мене.
— Стопанино! За бога! Питър Кофин! — викнах аз. — Стопанино! Караул! Кофин! Ангели небесни, спасете ме!
— Говори! Кажеш кой ти, инак дявул взел, убия тебе! — изрева отново людоедът, а ужасните искри на томахавката пръскаха гореща тютюнева пепел наоколо ми, докато накрая ми се стори, че ризата ми се подпалва. Но, слава богу, в този миг стопанинът влезе в стаята със свещ в ръка, аз скочих от леглото и изтичах към него.
— Не бой се — каза той с познатата ми усмивка. — Куийкуег няма и с пръст да те пипне.
— Престани да се хилиш — викнах аз. — Защо не ми каза, че този дяволски китоловец бил людоед?
— Мислех, че си разбрал… нали ти казах, че продава глави из града?… Лягай сега да спиш. Слушай, Куийкуег… да се разберем, този човек спи с тебе… Разбра ли?
— Всичко разбра… — изръмжа Куийкуег, като изпусна пак няколко кълба дим, седнал на леглото.
— Лягай — покани ме той с томахавката си и отдръпна завивките. Стори го не само учтиво, но наистина любезно и съчувствено. Погледнах го за миг. Въпреки татуировките си той беше, общо взето, чист, приятен людоед. Защо вдигнах такава олелия, помислих аз, и той е човек като мене: и той има толкова основания да се страхува от мене, колкото и аз от него. По-добре е все пак да спя с един трезвен людоед, отколкото с пиян християнин.