Моби Дик
- Автор: Мелвилл Герман
- Год: 1968
- Язык: болгарский
- Год: ФТМ
- ISBN: 978-5-4467-1740-8
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Моби Дик». Краткое содержание книги:
— Ето!… Ето го пак!… Ей там се показа! Точно пред нас! Белия кит! Белия кит!
При тия думи моряците се втурнаха към реите, както при роене пчелите се втурват към клоните. Гологлав под палещото слънце, Ахав застана на бушприта…
Наближаваше девет, помещението утихна почти неестествено след доскорошните крясъци и аз започнах да обмислям с радост намерението, което ми бе хрумнало точно преди влизането на моряците.
Никой не обича да спи с друг. Човек не желае да спи дори с брата си. Не зная защо, но всеки предпочита да спи сам. А ако ти се налага да преспиш с непознат чужденец в непозната гостилница в чужд град и този непознат чужденец да е китоловец, възраженията се умножават твърде много. Нямаше никакво основание именно аз, а не някой друг моряк да спи с другиго на едно легло; защото в корабите моряците спят по двама на легло толкова, колкото на сушата биха спали с другиго неженените крале. Всички спят, разбира се, в едно помещение, но всеки си има своя койка, покрива се със свое одеяло и спи в собствената си кожа.
Колкото повече мислех за този китоловец, толкова по-противна ми ставаше мисълта да лежа до него. Редно беше да предположа, че щом е китоловец, бельото или вълнените му дрехи, според случая, щяха да са ако не най-груби, то не и най-хубави. Почувствах, че изтръпвам. Освен това беше късно и моят почтен китоловец би трябвало да се е прибрал вече за спане. А представете си, че връхлети в полунощ — как ще разбера от кой вертеп се е домъкнал?
— Стопанино! Промених решението си за китоловеца… няма да спя с него. Ще се опитам да пренощувам на пейката ей тук.
— Както обичаш; съжалявам, че не мога да ти отделя за постелка някоя покривка за маса; а пък дъските са страшно корави — Той опипа чеповете и вдлъбнатините. — Почакай малко, моряко; в бара имам едно дърводелско ренде; почакай малко, казвам, да ти направя по-удобно легло.
Докато говореше, той донесе рендето; най-напред изтри праха от пейката с вехтата си копринена кърпа, после се залови здраво да изглажда леглото ми, усмихвайки се през цялото време като маймуна. Стърготините хвърчаха наляво и надясно, докато рендето най-после се удари о един неразрушим чеп. Стопанинът щеше без малко да си изкълчи ръката и аз го помолих да прекрати рендосването — леглото беше вече достатъчно меко, пък и не зная дали и най-старателното рендосване би могло да превърне в пух една борова дъска. И тъй, той прибра все така усмихнат стърготините, хвърли ги в голямата печка насред помещението и отиде да си гледа работата, като ме остави потънал в дълбоки размишления.
Аз премерих пейката и открих, че е с цяла стъпка по-къса от мен; това можеше да се оправи с един стол. Но беше и с цяла стъпка по-тясна, отколкото ми трябваше, а втората пейка беше почти четири инча по-висока, та не можех да ги наредя една до друга. Тогава дръпнах първата пейка на единственото свободно място към стената, като не я долепих съвсем до края, за да ми бъде по-широко. Но скоро почувствах, че поради нахлуващия през рамката на прозореца студен въздух планът ми ще бъде неприложим, най-вече защото откъм недобре затварящата се врата идваше второ течение и двете образуваха истински вихрушки в непосредствена близост до мястото, където възнамерявах да прекарам нощта.
Дявол да го вземе този китоловец, мислех си аз; но я да видим дали не мога да го изпреваря… да заключа вратата отвътре, да си легна и да не се обаждам на никакво чукане. Идеята не изглеждаше лоша; и все пак след повторно обмисляне се отказах от нея. Кой знае дали на другата сутрин, още щом се подам от стаята, китоловецът нямаше да ме пребие в преддверието?
Огледах се отново и като не видях никаква възможност да прекарам нощта поносимо, ако не спя с друг, помислих, че предубежденията ми срещу този непознат китоловец са може би неоснователни. Ще почакам малко, рекох си; той все някога ще трябва да се прибере. Ще го поогледам добре и може би ще станем чудесни съжители — нищо не се знае.
Но при все че другите се прибираха по един, по двама или трима и отиваха да спят, моят китоловец все още не се виждаше.
— Стопанино! — запитах аз. — Какъв е тоя човек… все тъй късно ли се прибира?
Минаваше вече полунощ.
Стопанинът се усмихна все така вяло: изглежда, забавляваше се ужасно от нещо, което не можех да разбера.
— Не — отвърна той, — обикновено е ранобудна птица: рано ляга и рано става… Трудолюбива птица е… Тази вечер излезе по търговия и не мога да разбера защо закъсня толкова… Може да не е успял да си продаде главата.
— Да си продаде главата ли? Какви глупости ми приказваш? — побеснях аз. — Да не искаш да кажеш, стопанино, че този китоловец е тръгнал в събота вечер или по-точно в неделя сутринта да продава из града главата си?
— Тъкмо така — отговори стопанинът. — А пък аз му казах, че не ще може да я продаде тук, защото пазарът е преситен.
— С какво? — изкрещях аз.