Моби Дик

— Дявол да го вземе — казах аз. — Къде е този китоловец? Тук ли е?

— Скоро ще дойде — беше отговорът.

Неволно почнах да изпитвам подозрения към този „тъмнокож“ китоловец. Във всеки случай реших, че ако се наложи да спим заедно, той ще трябва да се съблече и да легне преди мене.

След вечерята всички се върнахме отново в бара, където — като не знаех какво да правя — реших да прекарам вечерта в наблюдения.

След малко отвън се чу голяма врява. Стопанинът скочи и извика:

— Екипажът на „Грампус“! Видях в обявата тази сутрин: корабът се връща невредим след тригодишно пътешествие с пълен улов. Ура, момчета! Ще имаме последни новини от островите Фиджи!

В преддверието се чу тропот на моряшки ботуши; вратата се отвори и цял рояк моряци нахълта вътре. Загърнати в рошави кожуси, завили главите си с вълнени шалове, със заскрежени бради, те напомняха нашествие на лабрадорски мечки. Бяха току-що слезли от кораба и това беше първото заведение, в което влизаха. Затова не е чудно, че се насочиха право към китовата паст — тоест към бара, — където свещенодействащият набръчкан стар Йона наля на всички пълни чаши. Един се оплака, че главата му била ужасно изстинала, и Йона му приготви веднага някаква катраноподобна смес от джин и меласа, като се кълнеше, че това бил всемогъщ цяр за всякакви простуди и възпаления, все едно дали са скорошни или отдавнашни и дали са пипнати край Лабрадорските брегове или на някой леден остров.

Виното ги хвана бързо, както става и с най-закоравелите пияници, щом слязат на сушата, и те започнаха да се закачат и беснеят.

Но аз забелязах, че един от тях се държи малко настрана и макар да не искаше да разстройва веселието на другарите си със своята трезвеност, все пак се въздържаше да вдига врява като другите. Този човек веднага ме заинтересува; а тъй като морските божества бяха наредили да ми стане другар на кораба (макар и само за спане), ще си позволя да го опиша накратко. Беше цели шест стъпки висок, с величествени плещи и гърди като шлюз. Рядко бях виждал толкова мургав човек. Лицето му, загоряло от слънцето, беше тъмнокафяво, а от това белите му зъби изглеждаха още по-светли; в дълбоката сянка на очите витаеха спомени, които не изглеждаха много радостни. Гласът му издаваше веднага, че е южняк, а стройната снага ме караше да мисля, че трябва да е от високите планинци на Алеганиан Ридж във Вирджиния. Щом веселбата на другарите му стигна своя връх, този човек се измъкна незабелязано и аз го видях едва когато ми стана спътник в морето. Обаче след няколко минути другарите му забелязаха неговото отсъствие и тъй като изглеждаше, че неизвестно защо много го обичат, всички се развикаха: „Бълкингтън! Бълкингтън! Къде е Бълкингтън?“, и изхвръкнаха от заведението да го търсят.