Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
С Иван Горилата проверихме височината — 2150 метра. Записахме посоката на изсичането. Отивахме право на изток. На едно открито за слънчевите лъчи място за втори път срещнахме редкия храст с аквамариновите цветчета. Доближихме на почетно разстояние от него и застанахме поразени. Нещо мърдаше по прекрасните цветчета. Помислихме, че са пчели или стършели. Когато се вгледахме по-добре, ви дяхме, че на всяко цветче бяха накацали по няколко миниатюрни птиченца с червеникави перца, които хармонираха със златисточервените им главички и дълги клюнчета. Щом ги приближихме, тия малки птици се издигнаха с такава бързина, че едвам ги проследихме до висящите на съседното дърво гнезда. Храстът се затвори в същия момент, когато ятото птиченца го напусна. Тия миниатюрни, бръмчащи като оси птиченца бяха един от многото видове колибри, наречени златни.
Пърси и Алън се спряха под висящите гнезда на колибрите, изгледаха ги, като че ли бяха някакви призраци, но не посмяха да откъснат нито едно гнездо. По всички клони като торбички висяха гнезда на колибри, изплетени от особен бял мъх. Колибрите бяха накацали отвън на гнездата като златночервени звезди, красиви като украшения на коледна елха.
— Виж ти! — възкликна Пърси. — Това е прекрасно. Но как бих могъл да занеса едно от тия гнезда заедно с колибрите до Сиудат Боливар. Ще заплатя 50 долара за пренасянето. После ще го изпратя на жена си в Англия. Тя ми беше говорила за тях.
— А аз ще ти платя 100 долара да не закачаш гнездата на колибрите — обади се Алън. — Те няма да преживеят нито един ден в човешка ръка.
— Мъчно се оставят да бъдат уловени. А ако бъдат уловени, колибрите умират веднага — обясни Бързоногия елен, като разбра намеренията на Пърси. — Те се бранят и хапят с дългата си човка, забиват я в ръката и много боли.
— Хиляда колибри няма да ми стигнат за един гювеч — засмя се Иван Горилата, — само за мене. Докато им оскубя перушината, ще загубя цял ден. Няма сметка. Нас може да ни нахранят само глиганът, антилопата или еленът, такива дребосъци са за украшение на дамски шапки.
Стигнахме до секачите. Лианите бяха очистени. Обаче джунглата не отстъпваше така лесно. Тя ни посрещна с цели пълчища пълзящи обитатели, които ни застрашаваха твърде сериозно, особено скорпионите, стоногите и кърлежите. Мартин Ларсензвей, Игор Незнакомов и Иван Горилата с мачетите си започнаха да свалят увисналите клони, мачкаха бягащите скорпиони и отвориха свод, под който можеше да се мине. Някъде лианите бяха дебели колкото човешки крак, впили се в платановите дървета, и мъчно се подаваха на острите мачети. Други по-тънки, падаха от един замах. Най-трудно се изсичаха оплетените една в друга лиани. Гъстотата на растителността понякога беше толкова плътна, че бяха необходими часове, докато се придвижим на десет метра.
Под сводовете на дърветата денем царуваше гробна тишина, в която можеше да се чуе дори собственото дишане. Хиляди черни пеперуди кръстосваха отгоре надолу и ни пречеха. Като луди те налитаха от върха на дърветата, спускаха се ниско, блъскаха се в нас и кръжаха по цели облаци над главите ни.
Ритмичното свистене на мачетите нарушаваше за първи път дневната тишина на джунглата и тя реагираше с глухи стенания. Гласовете ни се поглъщаха веднага от скърцането на падащите дървета. Горе, където все още стигаше слънчевият лъч, приличаше на градина, в която цъфтяха орхидеи.
Часовете минаваха неусетно. Всички бяха погълнати от изсичането. Пърси и Алън се забавляваха също да секат, мълчаха погълнати, без да усетят, че въздухът почна да трепери. Явиха се широколистни палми, стана по-приятно за дишане. Калните, скрити под шумата дупки — агапо, се свършиха и почвата стана по-твърда, покрита само от дървовидна папрат и сваляни късове граногнайс.
Спуснали се бяхме в широка долина. Явиха се в червената глина кварцови парчета. Но никой не се наведе да ги разгледа. Пърси и Алън още размахваха мачетите, като спираха само да си напълнят лулите. Мартин Ларсензвей и Игор Незнакомов минаха доста напред и пропуснаха пред себе си натоварените индианци. И на тях не направи впечатление, че гората оредя и се замени с ниски храсти до човешки бой. Стана по-светло и по-топло. Нямаше кал. Иван Горилата изчака да ни отмине и последният индианец и след това се обърна към мене.