Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
Там някъде в махагоновия си кабинет диктаторът Гомец може би разговаряше в момента с всесилния представител на Петролния картел мистер Дейвид Мередит Уатсон, а нас ни се пукаха устните от вятъра и праха. Капнал от умора, докато се изкачи до водопада, Иван Горилата полегна по гръб и очите ни се срещнаха. Той се усмихна и хвана Мартин Ларсензвей за ръкава. Норвежецът го потупа по коляното и попита:
— Ти като че ли навехна крака си? Боли ли те много?
— Не особено много. От коя страна ще слезем?
— Ти полежи, аз ще проверя — каза Мартин Ларсензвей — може ли да слезем отдясно. Отляво е невъзможно. Както знаеш, едва можахме да се изкачим.
Оставихме десетина индианци да пазят Иван Горилата, а с другите се спуснахме надясно между разхвърляните блокове варовик. Положението ни беше трудно. Катаклизмите през вековете бяха трупали и разрушавали скалите, та довлечените отнякъде блокове граногнайси лежаха над или под юрските варовици. Никаква пътека не показваше откъде може да се мине. Върнахме се, натоварихме багажа си на индианците, взехме Иван Горилата и почнахме да се провираме между блоковете с посока към кутела на водопада.
С огромни усилия се мъчехме да се закрепим на блоковете, за да не се сгромолясаме с тях в бездната, пронизвани от вятъра, който се спускаше от снежните върхове. Крепеше ни само безумната смелост на хора, вкусили докрай горчивината на своята безотечественост, които могат да се опият само от острите усещания на играта със собствения си живот. Скрити в храсталаците като микроби, загубени във величината на необятната планина, ние виждахме в далечината само мъглата, без сами да бъдем видими за нечие око. На стотици километри на запад наблюдавахме как експлодират по снежните върхове на Андите жълтите и морави багри на залеза. Когато най-после стигнахме долу, изминаха още няколко часа, докато открием палатката на Алън Ландис. Студът ни пронизваше. Облякохме си кожените якета и се настанихме около огъня, запален в скалистия заслон. Индианците се прибраха в своите палатки. Нощта се спусна непроницаема. Водопадът гърмеше на стотици метра от тътена на падащата вода, като че ли клатеше скалата над главите ни.
Алън Ландис призна, че когато сме се забавили, изгубил надежда да ни види повече. Пърси Норман си разменяше тютюна с Мартин Ларсензвей. В същото време Иван Горилата помагаше на Игор Незнакомов да доопекат дивите пуйки за вечеря. Индианците ги бяха само опушили. Зелените звезди по небето ни търсеха в тая дупка на скалата, мигаха и вероятно се чудеха как беше възможно ние да стигнем дотук, преди да са сторили това коренните жители на Венецуела. Можехме ли да им обясним, че индианците не ги интересува какъв е варовитият масив, който лежи върху граногнайсите, нито ги занимава неговата дебелина. Това беше само наша работа и за нея си изпотрошихме краката. Слизането ни предизвика срутването на хиляди тонове скали, които едва не ни завлякоха със себе си. На много още километри надолу те продължаваха да ни създават неприятности и не ни позволяваха да узнаем какво лежи под тях. Нямаше съмнение, че под кутела на Чурун лежи варовик, но нас ни интересуваше какво има под него. Всичко беше храсти и между тях свлечени лавини от варовити късове. Излишно беше да останем по-дълго тук. Решихме на сутринта да се спуснем по Чурул, дано там открием основния масив. При най-малкото допиране сипеят се срутваше, повличаше ни, без да можем да се спрем. Рискувахме да паднем в някоя пропаст. Качването до водопада беше много трудно. Ние се изкачвахме само по скали, четири километра на запад от водопада. Слизането обаче ни постави на страшно изпитание. Отначало се опитаха да минат напред като по-опитни индианците, но след като няколко души пострадаха, отстъпиха на нас първенството. Ние се навързахме за въжета и закрепени за храстите и дърветата, на етапи спуснахме хората и сандъците един по един. Като дъждовни капки потта се стичаше по лицата ни. На места сипеят се срутваше в продължение на петнадесет минути и ние трябваше да го чакаме да спре и тогава да подновим слизането. Всеки за себе си трябваше да мисли къде да стъпи и за какво да се хване. Растителността ставаше все по-гъста. Лианите и глициниите се увиваха около дърветата и трябваше да се изсичат, за да минем. Попаднахме в такава плътна зелена маса, че трябваше да се ориентираме за посоката, преди да направим крачка напред.