Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
В същата поляна попаднах на чуден храст с брилянтно светещи аквамаринови цветчета. Каква прелест! Опитах се да откъсна едно. Но още не се бях допрял до него, и храстът се затвори и сниши така, че не можах да си откъсна нито едно цветче. Отгоре стърчаха остри като игли жълти бодли. Това преобразуване ме учуди. Не очаквах, че и у храста съществува предпазливост. Когато отминах на десетина метра, храстът се надигна и откри блестящите си цветове. Дълго наблюдавах тоя храст и се мъчех да си обясня къде е скрит неговият радар, който му предаде моето опасно присъствие. С това затваряне храстът ме предупреждаваше да не го закачам. Брилянтно светещите цветчета стояха като корона върху зеления храст. Значи, че всяко опасно насекомо, което се опита да нападне тия прекрасни цветове ще бъде веднага уловено и наказано от бодлите.
Около блатото петуниите танцуваха в кръг между червените азалии и оранжеви кани. Една змия чибоя изскокна отнякъде и подгони малка мишка, която се скри в блатото. Змията не посмя да я гони във водата, провря се между краката ми, заобиколи по брега и я настигна, когато мишката преплува блатото и се мислеше спасена.
Дългата ни работа в диви области беше развила интуитивния ни усет и ние долавяхме присъствието на обитателите в Дяволската планина, защото те все пак се издаваха с някой специален звук. В монотонната тишина на планината ние се мъчехме да разчетем тия звукове, да ги направим видими в нашето въображение, за да си обясним тяхната същност. Нашият собствен живот зависеше много от това. Само охлювът тук не се плаши от никого. Всичко останало трепери и се крие, дебне и напада. Често въздухът кънти от агонията на по-слабия и тогава идват маймуните да задоволяват своето любопитство в тайните на джунглата, за да бъдат свидетели на безследното изчезване на още един техен жител.
Реката на Чурун
Вечерта се събрахме, за да обменим впечатленията си. Петдесетината индианци бяха поели задължението не само да носят ламаринените сандъци, но и да ни снабдяват с храна. Така че засега поне тая грижа не лежеше на плещите ни. Откъм низината полъхваше вечерният вятър, в непрогледния мрак прибягваха светулки, разкъсваха го само за миг и после тъмнината отново ни обгръщаше, тайнствена и страшна.
— Ужасно съм изморен — простена Пърси и се отпусна до огъня.
Алън Ландис го изгледа презрително.
— Това не ти е Каракас, та да водиш хубавите секретарки из кабаретата.
Американецът досега се държеше добре. Той правеше всичко възможно, за да не издаде умората си, вслушваше се охотно в нашите съвети и не се опитваше да се налага. С това той мълчаливо признаваше, че ние много по-добре от него познаваме този край и имаме по-голям опит. Спречквания нямахме и за случилото се в кабарето никой не отваряше дума. Обратно на това, той непрекъснато се караше с Пърси. Сцените започваха от някоя по-грубовата шега на американеца. Пърси отвръщаше хапливо и от дума на дума закачките добиваха характера на ожесточена кавга, изпъстрена с най-груби и вулгарни ругатни. И въпреки това Пърси и Алън бяха неразделни и се държаха настрана от нас четиримата. Впрочем ние много не скърбяхме за това. И сега никой от нас не реагира на подигравката на Алън. Равнодушно очаквахме Пърси да отвърне и с това да сложи началото на познатото ни вече разменяне на ругатни. Обаче англичанинът беше наистина капнал и нямаше сили дори за спор. Той само плю презрително в огъня и се извърна гърбом към своя приятел.
Индианците бяха намерили кора от червена касава, дъвчеха неуморно, поглъщаха образуваната с пепсина в слюнката маниока и плюеха изсмуканите вече остатъци. До късно през нощта това беше единственото им занимание. Най-сетне алкалоидът на маниоката ги упои и приспа.
Цивилизованият свят беше останал далече зад нас и засега нищо не ни свързваше с него. Един по един затваряхме телените мрежи над главите си и се унасяхме в сън. От палатката на дежурните индианци долиташе едва доловим шепот, заглушаван от приспивнатапесен на водопада.
Някъде се откърти скала и прокънтя зловещо. Сепнат, отворих очи. Мокрици и паяци стържеха по защитния шлем на лицето ми. Вън светеше луната. Отраженията на дърветата изглеждаха като призраци. Луната позлатяваше загубения свят на джунглата и я правеше по-страшна и зловеща.