История на Франция
- Автор: Дар Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодор Михайлов
- Жанр: Иронические детективы
Электронная книга - «История на Франция». Краткое содержание книги:
Фабулата е следната: комисарят седи в управлението и разказва за Франция на своя другар и колега Берюрие — „светец неоткриваем в църковния календар, но затова пък известен във всички квартални кръчми на Париж“.
Берюрие с неговите „110 килограма триумфираща плът“ е прототип на главния герой във всяка глава в романа. В частите от книгата, които разказват важни моменти от френската история, Дембо влиза в ролите на гала Берюрикс, непрокопсаника Берюроа, който измамва Жана Д’Арк, мускетаря Берюран, който опъва френската кралица и прецаква всеизвестния Д’Артанян, както и още доста комични образи.
Френските историци и общественици сигурно са си глътнали езиците, когато книгата е излязла през 1964 г. Защото в нея всичко е абсурдно, комично, смешно до гротеска. Националните герои са осмяни безпардонно, а историята на Франция — пресъздадена през крив макарон. Пардон, асперж.
Да не говорим за жените, до една „уруспии“ и „пичкоранки“, но винаги секси и уважавани (по онзи начин нали се сещате), което си е малка утеха.
Едно от ценните неща в този бурлесков исторически роман е, че насред целия низ от весело-тъжни нелепости в текста съвсем ненатрапчиво и живо са вплетени заслужаващи размисъл бележки. Многозначителни намигвания към нашето съвремие, както и критични нотки към като че ли неизправимите дефекти, нагло съпровождащи до ден-днешен социално-политическите реалности, а и самата човешка природа.
С една дума, „История на Франция“ от Сан Антонио е книга по-многоизмерна, отколкото изглежда на пръв поглед, и е предназначена за онези, които могат и да се смеят, и да мислят.
Големи реверанси за преводача и пресъздателят Теодор Михайлов, който е вкарал книгата в 21 век, правейки я още по-въздействаща.
— Защо от новопристигащите кръстоносци?
— Ами защото те били обзети от фикс-идеята, че е върло богоугодно да изтребват всичко, що се моли с гъза нагоре и носи тюрбан, чалма или нещо от този род. Поради това причинявали бъркотии, които с течение на времето се увеличили, и то не в тяхна полза.
— А имало ли е кръстоносци, дето да водят жените си със себе си? — продължаваше Берю с невинаги неуместните си въпроси.
— Много рядко, Демби. Поради рисковете на дългото пътуване, болестите и някои други обстоятелства. Спомням си например за един небезизвестен рицар, който завел жена си в светите места, където тя, изглежда поради горещия климат, започнала да се държи доста неблагочестиво. Първата й работа на място била да направи пълен стриптийз пред развеселените рицари, след това да прелъсти вуйчо си и след серия подобни деяния да паркира не при кой да е, а при предводителя на сарацините Саладин.
— Ей на туй се вика шафрантия! — възкликна Берю, но трудно бе да се определи дали с възхищение или с възмущение. — Ами онези, дето оставяли жените си тука, не са ли се страхували, че и те ще се разгонят? Ако и по нашите краища да е по-хладничко, знаеш, че такива случаи не са рядкост.
— Забравяш за пояса на целомъдрието, Демби. Тогава той бил масово прилаган. Рицарите го заключвали със специална ключалка и отнасяли ключа със себе си.
— Железните прашки, които рицарите слагали на дамите си, преди да отпердашат към светите места? Чувал съм за това. Ех, ако можех и аз да сложа такива на моята Берта! Лупам я и сутрин, и вечер, че понякога и нощем и все върти очи насам-натам… А когато съответния рицар го свитвали тюрбанлиите, какво ставало тогава?
— Историята мълчи и по този въпрос, както по много други.
— Ясно какво е ставало. Да свършиш живота си с ръждясал капан за вълци вместо с гащи, не е върхът на сладоледа. И кога светията Луи решил да се върне във Франция?
— Чак когато научил, че майка му ритнала камбаната.
— Хитро! И какво натворил, като се върнал?
— Основал публичните домове.4
— Ех, че свестен човек! — възкликна със затрогнат тон Берю. — Напълно разбирам защо са го направили светец! И после?
— После предприел още един кръстоносен поход — осмия поред. Но той приключил зле за него, защото умрял в Тунис.
— От какво?
— От чума. Но, Берю, накрая не мога да не спомена, че това било и времето на трубадурите, които начеват истинската френска култура.
— Какво правели те?
— Пишели изискани стихове. Най-вече за любовта. По памет мога да ти изрецитирам нещо:
— Ха! — възкликна Берю. — Че то и сега има трубадури! И то по-добри от едновремешните. Често пишат по стените на кенефите. Веднъж, докато пикаех, прочетох нещичко, което така ми хареса, че поостанах бая време вътре, за да го науча наизуст, въпреки че през цялото време отвън някакъв серсем ми играеше по нервите, като тропаше и крещеше, че бил имал диария. Слушай сега:
Тук реших, че е наложително своевременно да прекъсна изпадналия в поетичен транс Берю, който при това рецитираше прав, с единия крак изнесен напред, с патетично изпъната десница и вперен в незнайни далнини блеснал поглед. Нещо ми подсказваше, че научената от него поема е доста дълга.
— Дембо, много е хубаво това, което рецитираш, но нека го продължиш друг път. Напомням ти, че е глупаво от наша страна да удължаваме драговолно работното си време. Освен това утре имам да ти разказвам още по-интересни неща…
Документално четиво
Дежурството на лакея Берюйе
В един вестибюл на замъка „Понтоаз“, обитаван от Луи IX, жена му и височайшата му майка, лакеят Берюйе и конярят Пинюшон се бяха вглъбили в игра на зарове, когато изведнъж Берюйе прошепна тревожно:
— Кралят идва! Изчезвай!
И Пинюшон тутакси напусна помещението през една малка и почти незабележима вратичка в стената. Тъкмо в този момент се появи кралят. Беше облечен в тъмна роба и беше обул пантофи, а на главата му се мъдреше домашната му корона. Вместо скиптър държеше една клонка, която беше откършил от дъба по време на заседанието на Гражданския съд под него. Сега сегиз-тогиз се почесваше с нея с напрегнато изражение на лицето.
4
Което си е самата истина. (Бел. авт.)
5
Жофроа Рюдел. (Бел. пресъзд.)