История на Франция
- Автор: Дар Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодор Михайлов
- Жанр: Иронические детективы
Электронная книга - «История на Франция». Краткое содержание книги:
Фабулата е следната: комисарят седи в управлението и разказва за Франция на своя другар и колега Берюрие — „светец неоткриваем в църковния календар, но затова пък известен във всички квартални кръчми на Париж“.
Берюрие с неговите „110 килограма триумфираща плът“ е прототип на главния герой във всяка глава в романа. В частите от книгата, които разказват важни моменти от френската история, Дембо влиза в ролите на гала Берюрикс, непрокопсаника Берюроа, който измамва Жана Д’Арк, мускетаря Берюран, който опъва френската кралица и прецаква всеизвестния Д’Артанян, както и още доста комични образи.
Френските историци и общественици сигурно са си глътнали езиците, когато книгата е излязла през 1964 г. Защото в нея всичко е абсурдно, комично, смешно до гротеска. Националните герои са осмяни безпардонно, а историята на Франция — пресъздадена през крив макарон. Пардон, асперж.
Да не говорим за жените, до една „уруспии“ и „пичкоранки“, но винаги секси и уважавани (по онзи начин нали се сещате), което си е малка утеха.
Едно от ценните неща в този бурлесков исторически роман е, че насред целия низ от весело-тъжни нелепости в текста съвсем ненатрапчиво и живо са вплетени заслужаващи размисъл бележки. Многозначителни намигвания към нашето съвремие, както и критични нотки към като че ли неизправимите дефекти, нагло съпровождащи до ден-днешен социално-политическите реалности, а и самата човешка природа.
С една дума, „История на Франция“ от Сан Антонио е книга по-многоизмерна, отколкото изглежда на пръв поглед, и е предназначена за онези, които могат и да се смеят, и да мислят.
Големи реверанси за преводача и пресъздателят Теодор Михайлов, който е вкарал книгата в 21 век, правейки я още по-въздействаща.
Тъй като за пореден път Берюдберг-баща се оказа без аргументи, той не намери друг изход, освен да нашамароса и половинката си, та да я научи поне да пази за себе си своите политически възгледи.
Пет дни след гореразказания инцидент малкият Каролус, сврян зад един храст, плачеше горчиво. Недалеч оттам сестра му Амалберга флиртуваше до една купа сено с Ебендерберг — калфата на баща й. Казано между другото, Ебендерберг се беше специализирал в запушването на дупките и процепите на бъчвите, на което си занимание се стремеше да придаде универсален размах, прилагайки го навсякъде, където имаше наличие на някакви дупки. А пък Амалберга беше красиво шестнайсетгодишно момиче, чиято пазва беше издута съвсем не от велосипедна помпа. И тъй като много обичаше братчето си, сега се заинтересува от причината за покрусата му.
Подсмърчайки, Каролус й обясни, че не само изминалата учебна седмица е била катастрофална за него, но и че резултатите от текущата такава съвсем нямало да бъдат по-добри. Притиснат от учителя да каже колко са пет по едно, той имал злощастната идея да отговори „шест“ при богатия избор от толкова много други възможности. Освен това в упражнението си по латински беше напълно пренебрегнал падежите, като при това бе написал Нотто вместо Ното. Накъсо, както казваше навремето Пипин Къси, близкото бъдеще на Каролус се очертаваше наситено с телесни наказания. Още повече, че императорът се беше заканил да напише в бележника му специална забележка на вниманието на родителите му.
Благодушната Амалберга се замисли за малко, после се зае да успокоява тревогата на братчето си с думите:
— Слушай сега, вчера срещнах императора, който се беше запътил към параклиса. Той ми се усмихна и ме погали по брадичката. Тази привечер, когато пак тръгне натам, ще го пресрещна и ще го помоля да прояви снизходителност към теб.
Каролус спря да плаче и скочи на врата на тъй всеразбиращата си и изобретателна сестра.
Малко преди свечеряване Карл Велики крачеше без особен ентусиазъм към параклиса. Бидейки човек на действието, той не обичаше особено молитвите и богослуженията, тъй като ги считаше за чиста загуба на време, а и не беше убеден, че и самият Господ-Бог ги цени кой знае колко. Но беше длъжен да дава пример на поданиците си, като им сочи пътя към спасението. Пък и добрите му отношения с Папата, който го беше короновал за император на Запада, го задължаваха да проявява поне външно благочестие.
Когато доближи входа на параклиса, видя стоящото наблизо русокосо и закръглено момиче, което го гледаше с предизвикателна прямота. На мига не пропусна да забележи вече набъбващата зад фасадната невинност на девицата чувственост, търсеща отдушник. Спомни си и това, че вече я бе виждал тъдява.
— Как се казваш, мило дете? — попита императорът на Запада и някои негови околности.
— Амалберга — отвърна тя с розовеещи бузи.
— Хубаво име — одобрително каза Карл Велики и протегна завоевателната си ръка към пазвата на притежателката на въпросното хубаво име. Но не успя да пъхне длан вътре, тъй като Амалберга внезапно падна на колене пред него, изричайки умолително:
— Имам едно прошение към вас, монсеньор!
— Говори! — отзова се Големия Карл с прегракващ глас, тъй като новата позиция на момата му предложи зашеметителен изглед към здравите й и щръкнали нагоре цицки.
— Става дума за братчето ми Каролус Берюдберг.
И тя със слова кратки, но ясни му изложи просбата си.
Без да отделя ни за миг поглед от полуразголените й млади съкровености, Императорът машинално изрече:
— Една добра бележка трябва да се заслужи по един или друг начин. И ако твоят брат не е способен да я завоюва, то ти можеш да направиш това вместо него. Ела с мен!
Той се огледа. На драго сърце би отвел момето в палата си, но там това можеше да предизвика ревността на официалната му съпруга, както и на наложниците му. Пустият в момента параклис бе доста подходящо място за уталожване на плътските му страсти. Но когато поведе Амалберга натам, тя като съвестна християнка му напомни, че идеята не е добра, тъй като рискували да изпаднат едновременно в грехопаденията прелюбодеяние и блудство, а това не трябвало да става пред прекия взор на Господа-Бога.