История на Франция
- Автор: Дар Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодор Михайлов
- Жанр: Иронические детективы
Электронная книга - «История на Франция». Краткое содержание книги:
Фабулата е следната: комисарят седи в управлението и разказва за Франция на своя другар и колега Берюрие — „светец неоткриваем в църковния календар, но затова пък известен във всички квартални кръчми на Париж“.
Берюрие с неговите „110 килограма триумфираща плът“ е прототип на главния герой във всяка глава в романа. В частите от книгата, които разказват важни моменти от френската история, Дембо влиза в ролите на гала Берюрикс, непрокопсаника Берюроа, който измамва Жана Д’Арк, мускетаря Берюран, който опъва френската кралица и прецаква всеизвестния Д’Артанян, както и още доста комични образи.
Френските историци и общественици сигурно са си глътнали езиците, когато книгата е излязла през 1964 г. Защото в нея всичко е абсурдно, комично, смешно до гротеска. Националните герои са осмяни безпардонно, а историята на Франция — пресъздадена през крив макарон. Пардон, асперж.
Да не говорим за жените, до една „уруспии“ и „пичкоранки“, но винаги секси и уважавани (по онзи начин нали се сещате), което си е малка утеха.
Едно от ценните неща в този бурлесков исторически роман е, че насред целия низ от весело-тъжни нелепости в текста съвсем ненатрапчиво и живо са вплетени заслужаващи размисъл бележки. Многозначителни намигвания към нашето съвремие, както и критични нотки към като че ли неизправимите дефекти, нагло съпровождащи до ден-днешен социално-политическите реалности, а и самата човешка природа.
С една дума, „История на Франция“ от Сан Антонио е книга по-многоизмерна, отколкото изглежда на пръв поглед, и е предназначена за онези, които могат и да се смеят, и да мислят.
Големи реверанси за преводача и пресъздателят Теодор Михайлов, който е вкарал книгата в 21 век, правейки я още по-въздействаща.
Започна да говори с типично алжирски жар и плам за това, колко катастрофална за него се била оказала тази покупка на жито. Посредниците му го били турили отзад и колкото и подобен акт да влизал в арабските традиции, на него самия в случая никак не му бил харесал.
През цялото време Берюрие, при все че владееше доста добре арабски език, никак не му беше лесно да превежда гневните словоизвержения на Хюсеин.
Дьовал послуша известно време, замисли се и каза на Берюрие:
— Кажи на този мангал, че ще се постараем да уредим този въпрос в интерес и на двете страни…
Като чу това, беят надигна своя задник и с облекчен вид леко се поклони. Консулът продължи:
— Тъй че въпросът не е толкова съдбоносен и не знам каква муха го е ухапала, че се пали толкова.
Тук пренапрегнатият Берюрие направи малка грешка в превода:
— Консулът каза, че го е ухапала някаква муха.
Беят се загледа в консула, видя, че една муха е полазила по врата му, и в пристъп на чисто арабска вежливост с рязък удар на дланта си я смаза. Дьовал скочи на крака и изкрещя:
— Тарамбука нещастна! В мое лице ти посегна на самата Франция, тъй че скоро ще получиш твърде неприятни новини! Тръгваме си, Берюрие!
И сграбчвайки злочестия Берюрие за ръкава, го помъкна ядно към вратата.
Алжирската война започваше…
По „Кускус и бурнус — дневникът на един консул“.
Глава „Първи искри“ от М. Дьовал
СЛЕДГОВОР
След последната ми лекция седнахме с Берю пред едно закътано квартално кафене, където счетох за нужно да сложа финалната поанта на своето импровизирано и, признавам, доста непълно вторжение в историята на Франция. Чувствах се вече уморен, пък и същия ден Стария се беше обадил, за да ми извести, че ни чака специална мисия в Япония. При тази новина Берю бе изпаднал в радостна възбуда, защото, както каза, това щяло да му даде възможност да осъществи една своя мечта от детинство: а именно, както се изрази, да наниже на чепа си някоя японка. Отсега мога да ви кажа само, драги ми читатели, че той наистина успя във въпросното си жизнеутвърждаващо стремление, само дето насмалко сам не падна нанизан от меча на разгневен съпруг-неосамурай. Но по-подробно за това — в някоя от следващите ми книги.
— И тъй, любознателни ми приятелю — рекох на Берю, — оттук насетне последвалите събития са твърде близки до нас, за да се разпростирам върху тях, още повече, че дори и ти ги поназнайваш, ако и да си ми признавал, че в училище си бил откровен двойкаджия. Нека само изброя някои жалони: Третата република, „Бел Епок“, Третата империя, Първата световна война, Втората световна война, Студената война…
— Ветерани и от двете войни все още посядат из кръчметата — вметна Берю. — Някои от тях си слагат и медалите. И както си хортуват кротко, като си разправят спомени, па вземат, та се скарат и почват да се налагат с бастуните си по главите. Понякогаж едвам ги разтърваваме, щото, току-виж, се получила някоя спонтанна трепанация. Окумуш старчета, дума да няма…
И двамата млъкнахме за известно време, вгледани в звездите, обсипващи вече свода небесен.
След малко подех меланхолично:
— И като си помисля само, драги приятелю, че човешкият род е на тази земя едва от вчера, а толкова зулуми е направил досега, просто се плаша от бъдещето. А и погледни нагоре, към тези безкрайни космически простори. В своя необуздан егоцентризъм не си ли придаваме прекалено голямо значение за мястото и ролята си сред цялата необхватна и невнятна мистерия, сред която се реем? Утре вследствие на още една голяма война или пък след сблъсъка ни с някой астероид няма да ни има вече и нищо не ще остане от нас…
— Знаеш ли обаче какво ще остане, Тони? Нашият смях. Наред с всички сакатлъци животът ни е пълен и с големи ташаци. Гледах едно предаване по телевизията, където казаха, че от всяко наше действие оставали вибрации. Ще останат вибрациите и от нашия смях, който ще продължи да отеква във вселената…
И отваряйки хипопотамската си паст, Берю се закиска неудържимо, като кикотът му се разпространи във все по-големи концентрични звукови вълни, за да пребъде във вечността…