История на Франция
- Автор: Дар Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодор Михайлов
- Жанр: Иронические детективы
Электронная книга - «История на Франция». Краткое содержание книги:
Фабулата е следната: комисарят седи в управлението и разказва за Франция на своя другар и колега Берюрие — „светец неоткриваем в църковния календар, но затова пък известен във всички квартални кръчми на Париж“.
Берюрие с неговите „110 килограма триумфираща плът“ е прототип на главния герой във всяка глава в романа. В частите от книгата, които разказват важни моменти от френската история, Дембо влиза в ролите на гала Берюрикс, непрокопсаника Берюроа, който измамва Жана Д’Арк, мускетаря Берюран, който опъва френската кралица и прецаква всеизвестния Д’Артанян, както и още доста комични образи.
Френските историци и общественици сигурно са си глътнали езиците, когато книгата е излязла през 1964 г. Защото в нея всичко е абсурдно, комично, смешно до гротеска. Националните герои са осмяни безпардонно, а историята на Франция — пресъздадена през крив макарон. Пардон, асперж.
Да не говорим за жените, до една „уруспии“ и „пичкоранки“, но винаги секси и уважавани (по онзи начин нали се сещате), което си е малка утеха.
Едно от ценните неща в този бурлесков исторически роман е, че насред целия низ от весело-тъжни нелепости в текста съвсем ненатрапчиво и живо са вплетени заслужаващи размисъл бележки. Многозначителни намигвания към нашето съвремие, както и критични нотки към като че ли неизправимите дефекти, нагло съпровождащи до ден-днешен социално-политическите реалности, а и самата човешка природа.
С една дума, „История на Франция“ от Сан Антонио е книга по-многоизмерна, отколкото изглежда на пръв поглед, и е предназначена за онези, които могат и да се смеят, и да мислят.
Големи реверанси за преводача и пресъздателят Теодор Михайлов, който е вкарал книгата в 21 век, правейки я още по-въздействаща.
— Успокой се, Дембо. Не говоря непременно за теб и мен, а само правя тъжно обобщение. Но нека продължим. Луи IX бил само на единайсет години, когато умрял баща му. Регентството до пълнолетието му поела майка му — Бланш Кастилска.
— Испанка?
— Да, и то жена на място. В началото сеньорите си въобразили, че ще могат да своеволничат, но тя им показала желязна ръка в кадифена ръкавица, и то с изпружен среден пръст. И докато управлявала умело Франция, се занимавала и с възпитанието на невръстния Луи. Постепенно го направила благочестиво, силно, справедливо и предпазливо момче. Така че, когато поел управлението на кралството, го направил с вещина още от самото начало.
— Това, изглежда, е като шофирането: едни по принцип го могат по-добре от другите и не се знае защо.
— Той бил обладан от стремеж към справедливост. Преданието ни го описва как раздава правосъдие, седнал под един дъб.
— Ха, ха, ха! — избухна изведнъж в смях Берю. — Представяш ли си в днешно време как някой съд седи под дъб насред полето: съдия, съдебни заседатели, прокурор, адвокати, обвиняем и публика. И всички с кошнички храна и по някоя бутилка вино… Че то ще си бъде едромащабен пикник!
Въпреки че така описаната от него картина ме развесели, подкарах нататък с неизменния си сериозен тон:
— Луи Свети не се ограничавал с решаването на крамолите само между поданиците си, а също и на онези между чуждестранните суверени, ако и това да му струвало доста нерви и време.
— Достоен човек — призна Берю. — Но, ако разбирам добре, що се отнася до онаквозинката, работата се била окончателно спекла?
— Съвсем не. Луи Свети бил наистина специална порода човек. Той обичал третата и последна жена и с нея работата била съвсем наред.
— Я виж ти! — възкликна с радостно облекчение Берю. — И как се е казвала тя?
— Маргарита Провансалска. Обаче Бланш Кастилска, която била аскетична и пуританска натура, зорко надзиравала и контролирала тези им взаимоотношения, като ги ограничавала до минимум.
— Тая Бланш Кастанети започва хич да не ми харесва. Сигурно е била фригидна като пън и поради това сексуално злобна. То е като при импотентните мъже. Като не могат, само злобеят. И как реагирал на това Луи Свети?
— В началото се виждал с жена си скришом и с много озъртане.
— Какво? Та това дори аз не го мога! Има ли в мен някакво напрежение или неспокойство, всуе призовавам Великия змей — не мърда!
— Не само при теб е така, Дембо. Но, изглежда, при тях любовта и взаимното привличане са били твърде силни. Макар че над ложето им винаги тегнела опасността да бъдат изненадани от дъртата скрофа, а вероятно знаеш, че внезапно прекъснатият полов акт е вреден за здравето. Но в края на краищата нашият августейши крал намерил хитър изход от положението.
— Какъв изход? — напрегнато попита Берю. — Надявам се, че я е изпратил в старчески дом, или още по-добре — удушил я е.
— Не. Предприел кръстоносен поход и взел Маргарита със себе си.
— Проклетата дъртофелница трябва да е била бясна от този номер.
— И още как! Но Луи IX си имал добър предлог: християнската вяра и тъй нататък…
— Всъщност — попита Берю — нали кръстоносците бяха едни пичове, дето ходели да полагат хризантеми на гроба на Христос?
— Точно така. И заслужават възхищение, защото пътували до Йерусалим месеци наред и после влизали в него след кръвопролитни битки.
— Хризантемите не са ли били вече поувехнали при пристигането им там?
— И самите кръстоносци — също. Гробът на Господа наш бил в ръцете на неверниците. Докато светите места били под окупацията на арабите, нещата горе-долу се ядвали, защото те позволявали организираните посещения. Но след като там се настанили турците, всичко приключило. Затова и от 1095 година започнали кръстоносните походи.
— А защо още в началото не пренесли Божия гроб в „Пер-Лашез“, та да не се разкарват толкова надалеч?
— Не са се сетили, приятелю. Или пък, ако са се сетили, то са предпочели да си запазят някакъв мотив, в случай че ги обземе желанието да се ометат оттук и да отидат на някоя екскурзийка.
— То пък една екскурзия! Да пътуваш толкова време и след това да се млатиш с турци и араби!
— Както ти казах, при първите кръстоносни походи положението се ядвало. Дори голяма част от кръстоносците си харесали местни мургавелки, изпоженили се за тях и си останали да живеят там постоянно. Немалко от тях и позабогатели. Наред с някои недоразумения тук-таме, всичко вървяло къде към мирно съвместно съжителство, къде направо към интеграция, казано на съвременен език. Но нещата били осрани първо от новопристигащите кръстоносци, после от турците.