Историята на един пленник
- Автор: Дукас Стратис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Хр Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Историята на един пленник». Краткое содержание книги:
— Какво разправяш бе? — рече той на гръцки.
— На, честен кръст! — и се прекръстих скришом, за да не ме видят.
— Прощавай — каза той. — Ти ми говореше, а аз си мислех: „Какво иска това мръсно куче!“ Седни тук, да отида да кажа на домакина. И той е грък. Да видим какво да правим.
Отиде при него и му каза:
— Един християнин, преоблечен като турчин, идва от Смирна. Гледай да го спасим.
— Кой е той?
Старецът го доведе при мен и ме посочи:
— Ето, този.
Домакинът ми каза тихо „последвай ме“ и ме отведе в кабината си.
— И аз съм анадолец — каза ми той.
— Като си анадолец, спаси ме.
— Християнин ли си, бре? Как успя да се спасиш?
— Воля божия.
И с малко думи му разказах историята си и треперех.
— Не се бой вече — каза ми той.
И отиде при капитана англичанин и му каза. Англичанинът дойде при мен и ме попита на завален гръцки език:
— Грък ли си?
— Да, грък.
— Ами че как не са ти отрязали главата турците?
— Господ пожела така — отговорих му аз.
— Боно, боно — рече той и ми даде цигара.
— Сега ти ме поемаш. Господ ме предава в ръцете ти. Много изтеглих и не ща да сляза в Цариград. По-добре да умра тук.
Параходът почна да свири и бавно спря на пристанището на Митилин. Началникът на пристанището се качи на кораба. Домакинът му разправи шепнешком на ухото — „така и така“.
— Кой е? — запита го началникът с глава.
— Онзи там.
И ме посочи.
— Какво разправяш? Този Мемет ли?
Аз гледах да не би параходът да тръгне.
— Ела тук — повика ме домакинът. — Дай си документите.
Дадох ги.
— Какво, турски ли? Нямаш ли европейски документи? Не знам какъв човек си, не мога да те сваля.
— Грък съм, и ако не ме свалиш, ей тук пред теб ще се удавя.
Но той настояваше на своето.
— Защо не ми вярвате? — казах му аз.
— Има закони и ще ме обесят, ако почна да вярвам на всеки.
— Вземи ме — казах аз, — тури ме в затвора и направи разследване.
— Не мога да правя такива неща; не е моя работа.
Параходът вдигаше котва и се готвеше да тръгне. Началникът на пристанището слизаше вече по стълбата.
Тогава домакинът му каза:
— Защо не изпратиш някой моряк в комендантството да попиташ коменданта?
— Е, тогава нещата се променят, друг поема отговорността.
И прати да питат.
Оттам наредиха да ме отведат под стража.
— Хайде, слизай — каза ми той, — аз те освобождавам.
Свалих феса си и го скрих. Турците ни гледаха, че се качваме в лодката.
Слязохме срещу управлението на пристанището. Като вървяхме по кея, в „Градината“ видяхме бежанци, готови да заминат за Македония. Когато научиха историята ми, всички, мъже и жени, се вдигнаха и тръгнаха подир мен. Влязохме в едно кафене, което се изпълни с народ. Всички ме гледаха в очите и ме питаха за близките си, дано научат нещо за тях.
— Нищо не можете да научите от мен — казах им аз. — Слязох от планината, където се крих цяла година в пещерите.
След като изпих чая, с който ме почерпи придружителят ми, отидохме в комендантството.
— Добре дошъл — рече ми комендантът, като ме видя. — Седни. Откъде идваш? Къде отиваш? Къде си служил войник? Кой ти беше командир?
Разказах му всичко, както си беше.
— Има ли тук някой от Сокия, който да те познава?
— Отде да знам, аз сега дойдох — отвърнах аз.
— Не знаете ли някого вие? — попита той стражарите.
Единият каза:
— Има тук един хотелиер, мисля, че е от Сокия, господин комендант.
— Заведи го при него. И ако се познават, нека остане в хотела му. Ако не се намери никакъв познат, доведете го обратно.
Погледнах го.
— Прощавай, момчето ми — каза ми той, — но такава е службата ми.
— Имате право — отвърнах му аз, — служил съм и аз войник и знам какво е дълг.
— Вървете — рече ни той.
Когато влязохме в хотела, стражарят извика:
— Алеко, Алеко, ела, доведох ти един твой земляк!
Дойде хотелиерът.
— Какъв земляк си ми довел, бре! — каза му той. — Този е от турчата.
И ме изгледа отгоре-додолу.
— Чакай, земляк — рекох му аз, — приближи се. Няма опасност да се заразиш от турско.
Стражарят каза.
— От Айдин е, от Киркиндже.
— Я ми кажи един киркинджалия!
— Либерис — отвърнах му аз, — най-богатият в селото ни.
— Дай си ръката, бре! — каза той и плеснахме приятелски ръце.
Стражарят го попита:
— Да си вървя ли?
— Да, ще остане тази вечер при мен, аз съм насреща, а утре сутринта ела го вземи.
До среднощ говорихме за теглата си. Заспахме както си приказвахме.
На сутринта се събудих успокоен. Облякох се и отидох на църква. Запалих една свещ, коленичих и се помолих Като се върнах в хотела, стражарят беше вече там.