Историята на един пленник
- Автор: Дукас Стратис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Хр Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Историята на един пленник». Краткое содержание книги:
— Не — казах му отново аз, — досега ядяхме готвено и пак нямахме сили, та с трева ли ще можем да живеем? Или ще намерим храна, или ще отидем да се предадем в Смирна.
— Не — ми вика, — аз не се предавам в турски ръце. Тук вътре, в пещерата ще умра.
— Не мисли такива работи, другарю — рекох, — там е град, не могат да ни пречукат.
— Не — отвръща ми той, — тая няма да стане.
— Е, тогава да стане друго, другарю. Да се престорим на турци и да отидем да се хванем на работа. И да става каквото ни е писано.
— Съгласен — каза той.
— Но не бива да вървим двамата заедно — казах, — защото могат да ни чуят какво си приказваме и да ни заловят.
И така решихме да се разделим. Той ще отиде в едно село, а аз в друго.
— Кое място познаваш? — запитах го аз.
— Айдин — отвърна ми той.
— Добре, а пък аз познавам Тира. Там мога да се главя овчар. Разбирам от добитък.
И се уговорихме след два месеца, ако не ни откриеха, да се срещнем в Тира или при кошарите.
— Ако не ни сполети зло — каза той, загледан навън в мрака, който нахлуваше като пушек в пещерата. — Ще вали — и вдигна яката си.
Легнах и се опряхме гръб о гръб. И така заспахме.
Посред нощ заваля силен дъжд. Помислихме, че от гръмовете ще се разцепи пещерата. Подхванахме разговор в тъмнината. За какво ли не приказвахме? И това, което бяхме слушали от прабабите си. И стигнахме до раздялата си; вземахме решение, и пак се отказвахме; отново решавахме, и пак се отказвахме.
Като се съмна, приятелят ми първи взе бръснача, наточи го хубаво на колана си и се засмя.
— Ела — каза ми той, — не стой така.
И ми изви шията.
Обръсна ме, обръснах го и аз и се погледнахме един друг.
— Приличам ли на турчин? — запитах го аз.
— Същински Мемет си!
— А пък ти приличаш на турчин от Крит.
— Хайде сега да вървим, че отслабнахме.
Стиснахме си ръцете и не можехме да се пуснем. Казвахме си, че няма да се видим вече. Разплакахме се и се простихме.
И всеки пое пътя на собствената си съдба. Вървяхме и се гледахме, докато го изгубих из очи.
— Глупако — казах си аз тогава и понечих да изтичам подире му. Ала сърцето ми каза „не“. Винаги слушах сърцето си, така бях свикнал.
3
И закрачих свободно, отърсих се от страха. Реших се и излязох на открито пред едни юруци, които седяха наблизо около огъня. Знаех ги от по-рано. Бехчет Али го казваха единия. „Юруци са, кротки хора“, казах си аз и се отправих право към тях. Поздравих ги:
— Селям алейкюм!
— Алейкюм селям! — отвърнаха ми те.
— Какво правите тук? — запитах ги аз.
— Пасем камили.
— Ами от кой край сте?
— Не сме оттук, живеем в шатри, долу в дола.
— Моля ви се — рекох, — не съм оттук Покажете ми пътя за Тира.
— Голяма вода има По полето. Пътищата са затворени.
Отново ги попитах:
— Откъде да мина?
— Ето, оттук мини. Недей през колибите има кучета.
— Лека вечер — казах им аз.
— На добър час — отвърнаха ми те.
И поех.
Като се изкачих на билото, кучетата ме подушиха. Качих се веднага върху един голям камък и завиках силно:
— Хемшери! Хемшери!
Някакъв човек кладеше огън пред колибата си, явно ме чуваше, но се правеше на глух. Най-сетне дойде при мен. Прогони кучетата и ми каза:
— Буйрун, заповядай! Отде идеш?
— От Айдин — казвам, — отивам да търся работа в Тепе-Кьой. Какво да се прави? Голяма сиромашия.
— Гладен си навярно — рече ми той.
И постави пред мен една паница с кисело мляко и хляб.
Докато ядях, се правех, че не познавам този край, и го питах да ме упъти.
— Оттук ще слезеш в Халка и оттам ще поемеш към Тепе-Кьой. Не можеш да отидеш направо в Тира.
Наядох се и му благодарих.
— Лека вечер — казах му аз.
— Добър път — отвърна ми той и погледна небето, от което всеки миг можеше да рукне дъжд. Понечи да каже нещо, но се наведе над огъня, като потриваше ръце над пламъците.
Тръгнах, като потропвах с тоягата си по камъните.
Недалеч оттам попаднах на едно разрушено турско село. От една полусрутена къща се издигаше дим. Какъв човек ли има вътре, рекох си аз, мъж или жена? И се поспрях, дано разбера.
Малко след това отвътре изскочиха двама войници.
Изплаших се да не ми поискат документи, но те се отправиха тичешком към Белхем.
Почаках да мине малко време и влязох вътре. На огнището бяха запалили огън, за да се изсушат от дъжда. Посгрях се, огледах сред развалините стените с пъстри хартии по тях и излязох.
На няколко крачки пред мен вървяха пет-шест жени.
Дрехите им, види се, бяха направени от нашенско платно. Потръпнах. „Съселянките ми“ — помислих си аз и минах бързо край тях.