Историята на един пленник
- Автор: Дукас Стратис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Хр Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Историята на един пленник». Краткое содержание книги:
— Бисмил ляхир рахманир рахим!1
И разговорът се върна към мен.
— Овчар ли си? — запита ме чорбаджията. — Знаеш ли добре занаята?
— Да — отвърнах аз. — Пробвай ме първо, чорбаджи, и ако видиш, че съм способен, задръж ме.
— Ако си такъв, какъвто искам, от нищо няма да останеш при мен. Как искаш да се уговорим?
— За два месеца — казах, — да се опознаем по-добре, а сетне ще видим. Тогава ще се уговорим отново, за една или две години, както кажете вие.
Казах това, защото се бяхме уговорили с приятеля ми да се срещнем след два месеца.
— Добре — рече ми той, — така да бъде. Колко искаш?
— Петдесет банкноти — казах, — за двата месеца.
А това, което исках, беше колкото за хляба.
— Много са — вика. — Двеста и петдесет брави, трима овчари. Няма сметка. Кажи по-малко. И ако те бива, ако разбираш от занаята, когато изтече първата ни уговорка, ще ти ги дам. Вземи сега трийсет и пет и остани.
— Не, четиридесет — казвам, — ще останеш доволен.
— Е, добре де — вика, — с пет банкноти няма да се опропастя я! Дрехите и храната са от мен, а в града ще слизаш когато си щеш.
Споразумяхме се.
Нея вечер имаха гуляй. Прекарах добре.
— Бехчет — вика ми чорбаджията, — поувлякох се. Ти сигурно искаш да спиш, понеже си уморен.
И ме заведе в одаята. Даде ми една черга и ми посочи някакви дрехи, които жените бяха занесли там.
— На, преоблечи се — каза ми той — и си постели. Твои са.
Не мигнах от страх. Все ми се струваше, че ще ме предадат. Така и осъмнах, загърнат в чергата си.
Около разсъмване чух говор.
— Бехчет — извика след малко чорбаджията, — събуди ли се?
— Да — отговорих аз и скочих на крака.
Измих се набързо. Пихме заедно кафе и тръгнахме за кошарата. Аз пеш, а той на кон. Другите овчари ни чакаха там.
Дойде време да изкараме овцете от кошарата. При изкарването преброих триста брави — млекодайни и ялови, общо.
— Чорбаджи — казах аз, преди да тръгна, — от днес нататък ще ги броя всеки ден и ако някоя се загуби, ще бъде за моя сметка, ако пък някоя умре, ще ти донеса кожата и.
Чорбаджията ме потупа по гърба.
— Както ми каза, Бехчет, Държиш на думата си. Браво!
Вечерта издоих от двеста и петдесет овце петдеоет и четири оки мляко. А на сутринта — осемдесет и шест. Когато дойде, чорбаджията ми се учуди. Пресметна, че това са къде трийсет и две оки мляко повече.
— Вай, вай! — възкликна той. — Много нещо е това. Тук преди имаше гърци и по майсторлък наравно с тях те слагам. От техния сорт си.
— Аз съм от Косифопеди — казах, — а в нашия край освен добитък друго нямаме.
— Браво на мен — похвали сам себе си той. — Сега не мога вече да се оплача, имам си овчар. Доволен съм.
И ми даде да ям халва.
А Хасан заропта, че три години бил на работа при него, но никога не е ял халва.
— Който е способен и трудолюбив — отвърна чорбаджията ми, — ще бъде добре.
Наблизо бяха и кошарите на албанците.
Веднаж бях изкарал овцете на паша — и както си вървях по пътя, чорбаджията на албанците ме причака.
— Язък! — рече ми той. — Харамиса майсторлъка си. Ела при мен, ще те взема само за доенето.
— Не — отвърнах му аз, — уговорили сме се. Не вземам аз думата си назад.
И продължих.
А вечерта албанецът се видя с моя чорбаджия и му каза:
— Брей, къде го намери този овчар? Ще ти го вземем!
— Овцете си давам, овчаря си не давам! — отвърна му той и взеха да се шегуват.
Мина се време. Една вечер чорбаджията ми се върна от Тира и каза:
— Ела да ти кажа една хубава новина.
— Хаирлия да е — рекох.
— В Айдин заловили един гяурин, който бил ратай у турчин и се правел на мюсюлманин.
— Я разкажи по-добре — казах аз — как са го хванали, кучето му недно!
А си бях просто глътнал езика.
— Отишъл в джамията да се моли, а не знаел как да се измие. По това и по някои други неща ходжата го подушил и начаса го грабнали и го обесили на пазара, на големия платан.
По описанието, което направи, разбрах, че това беше моят другар. И така, още преди март, сключихме ново споразумение — за петдесет банкноти, разноските негови, както и преди.
Дните минаваха бързо един след друг, а мен ме обхващаше страх, че постите наближаваха.
Първия ден внимателно следях как си обръснаха космите. И аз сторих същото — обръснах гърдите си.
— Прости ми, господи! — промълвих аз и се просълзих.
Тази година всички щяха да постят, защото гяуринът, врагът, се беше махнал.
— И аз трябва да почна да постя — казах на чорбаджията си.
— Аз ще постя и заради теб — отвърна ми той, — ти нямаш грехове, на чуждо място си и аллах ще ти прости.
1
В името на бога. — Б. пр.