Историята на един пленник
- Автор: Дукас Стратис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Хр Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Историята на един пленник». Краткое содержание книги:
Те се пръснаха из дола и почнаха да събират треви. Малко по-нататък един човек ореше. Поздравих го.
— Кувет ола — казах му аз.
— Ейвала — отвърна ми той.
И продължих.
По едно време излязох на пътя. Пред мен яздеше на кон един старец. Знаех го още от преди шест години, когато бях войник. Беше добър стопанин, имаше семейство. Рекох си: „Къде ще ме помни оттогава!“ И се приближих смело към него.
— Селям алейкюм — казах му аз.
— Алейкюм селям — отвърна ми той равнодушно.
И продължихме да вървим така, той напред, а аз малко по-назад, встрани.
— Я ми кажи — рече той неочаквано, — откъде си ти?
— От Бруса.
— От града ли?
— Не, от село Кьостел — отвърнах аз.
— Ами къде отиваш сега?
— В Тира, в града.
— Какво работиш?
— Овчар съм.
— На работа ли си?
— Не — рекох.
— Ела при мен, имам камили.
— Не разбирам от камили, ако имаше овце, щях да дойда.
— Ще се научиш, ще свикнеш.
— Къде ще ти се уча сега и аз, фукара човек — му викам.
— Хайде тогава, уурларолсун — каза ми той.
— На добър час — отвърнах му и аз.
Вървях след него и ме беше смях на себе си за страха, който бях брал, да не би да ме познае.
След малко той свърна по една пътека. А аз крачех бързо, сякаш бях нетърпелив да се прибера в къщи.
Отсреща, на едно малко възвишение, ореше един турчин. Преди да стигна до него, той остави воловете си, за да си направи молитвата. А аз уж гледах да видя какво ще бъде времето. Щом турчинът свърши, отидох при него. Поздравих го, поздрави ме както му е редното и той.
— Къде отиваш? — запита ме той.
— В Тира — му казвам.
— Земляк, остани тук тази вечер; няма да свариш да стигнеш, мръкна се. И буря ще има. Ей къде е селото ми. Има си и мусафир ода. Остани, а утре ще продължиш. Чакай да отидем заедно.
— Не, благодаря — му викам. — Бързам да хвана влака, та утре да замина за Вайдири.
— Ще станеш за резил — ми вика, — ако се появиш в този хал. Ела тази вечер тук-и после ще видим.
— Не, земляк, по-добре да вървя.
И продължих, защото някога бяхме близки съседи и се боях да не ме познае.
По едно време заваля дъжд. Станах вир-вода. Треперех. Нощ, а аз обикалях по пътищата сам. Отчаях се. Идеше ми да взема един камък и да се бия по главата. Сторих го и заплаках.
Вече по мръкнало стигнах до някакво село. Чипни го казваха. Един овчар караше стадото си към кошарата. Тръгнах с него и почнах да му помагам. Като стигнахме до кошарата, се поздравихме:
— Мераба!
— Къде насам? — запита ме той.
— В града — отвърнах.
— На добър час — рече ми той и затвори вратата.
— Земляк, моля ти се — извиках аз, — една вяра сме, нека да остана тази вечер при теб и утре заран ще си тръгна.
— Не мога да те оставя — отвърна ми той, — аз съм ратай.
— Е, тогава кажи на чорбаджията си.
— Жени са — отвърна ми той. — Мъжете ги няма. Понеже по времето на гърците били водачи и Кемал ги хвърли в затвора.
— И какво от това, че са жени? Ще ги изям ли? И хляб дори не искам да ми дадат. На, само да прекарам там някъде нощта.
— Аз земляк, пет пари не давам; вземам си ямурлука и мога и навън да спя.
След това отиде при жените и те се съгласиха.
— Ела в кошарата — каза ми той доволен.
Влязох и затворих вратата.
След малко дойдоха и други овчари. Накладохме огън, насядахме около него и всички почнаха да ме разпитват откъде съм и къде отивам.
— От Айдин съм и съм тръгнал да търся работа.
— Какво работиш?
— Овчар съм и много ми се иска да остана при вас.
— Какво ще правиш тук? Трима сме. Ако искаш да намериш работа, иди в Тепе-Кьой. Щом се съмне, върви там.
Сложиха трапеза да хапнем.
— Цял треперя — рекох им аз, — не ми се яде.
— Посгрей се на огъня — казаха ми те — и хапни. А сетне легни да спиш при нас.
Както ядяхме, гледам някакви вързопи с дрехи, които не изглеждаха да са на овчарите, и ги запитах откъде ги бяха взели.
— Тук наблизо — отвърнаха ми те — имаше едно богато село, Киркиндже. И когато гяурите си отидоха, взехме им всичко. Всичко това, което виждаш тук, беше тяхно.
— Отървахте се — казах им аз. — Ами защо не ги изгорихте?
— Други села станаха на пепелища. Ти не взе ли нищо?
— Не, аз воювах. Не съм крал, убивах.
— Сторил си по-добре от нас — казаха ми те и се отместиха от огъня. — На, вземи този ямурлук и легни.
Легнах до тях. Цяла нощ не мигнах, да не изтърва някоя дума насън.
Станах по едно време, още по тъмно, преди да се развидели.
— Не бързай — казаха ми те, — седни да хапнем и след това ще тръгнеш.
— Не — рекох, — да вървя. Дайте ми само малко хляб, ако обичате.