Историята на един пленник
- Автор: Дукас Стратис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Хр Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Историята на един пленник». Краткое содержание книги:
— Не, чорбаджи, от години не съм постил и сега, когато се отървахме от врага, всички трябва да постим.
— Щом искаш, пости — рече ми той, — и ако видиш зор, зарежи.
Посред нощ, когато циганинът заудря тъпана, всички в къщата станахме. Приготвиха софрата, седнахме около нея с кръстосани крака и почнахме да ядем полека.
На развиделяване тръгнах за кошарата Другите двама овчари бяха вече изкарали овцете и ги пасяха далеч от колибата. Овчарите се молеха зад един голям камък. Приближих се, коленичих и почнах да правя това, което и те правеха.
Така мина този ден, дойде Друг, сетне още един, докато най-сетне научих всичко и си отдъхнах.
Наближаваше Байрамът. Един ден чорбаджията ми каза:
— Хайде, приготви се да отидем в града да ти купя дрехи, та да излезеш и ти като хората.
— Не си прави труд за мен, чорбаджи — казах аз, защото се страхувах да не би някой в Тира да ме познае.
— Не — вика, — ела да вървим да ти купя каквото ти се хареса.
И без да ми се иска, тръгнахме за Тира.
Като стигнахме на пазара, чорбаджията ми купи дрехи, гащи и сако, чифт кожени тузлуци, пояс, фес и един хлопатар. Когато взех всичко на ръце, той ме попита:
— Какво още искаш да ти купя, Бехчет?
— Нищо, стигат и тия, чорбаджи.
— Ще ти купя и едни зейбекски гащи.
— Не — рекох, — няма кога да си ги ушия.
— Има и готови — отвърна той и тръгна сред навалицата.
Тук потърсихме, там потърсихме, не намерихме като за моя ръст.
— Няма нужда, не си прави труд, чорбаджи — викам му аз, — стигат и тия неща, дето ми купи.
— Не, ще купим плат — каза той, — жените ще ги ушият.
Байрамът дойде, а аз треперех, защото не знаех как се влиза в джамията. Бях научил това, което се правеше навън, но какво се вършеше вътре в джамията, не знаех.
Предната вечер чорбаджията ми каза:
— Утре да издоиш рано-рано овцете, за да свариш да дойдеш в джамията.
— Добре — отвърнах му аз с готовност.
Щом си отиде, пуснах по-малкия овчар да офейка в селото си. След него си тръгна и Хасан и аз останах сам.
На сутринта ето ти го идва чорбаджията на кон.
— Къде са другите? — запита ме той.
Казах му къде са и се престорих на притеснен:
— Язък, не можах да дойда да се помоля. На вятъра ми отиде постенето.
— Няма значение — каза той, — щом така е станало.
И ме прегърна. Притиснах го и аз към себе си.
— Байрам бубарек ола!
— Аллах разъ ола! — пожелахме си един на друг.
Като се пуснахме, чорбаджията пак ми каза:
— Много се притесних, трябваше да дойдеш.
— Няма значение, чорбаджи — отговорих аз, — млади момчета са, нека се повеселят.
— Не — каза той, — първо най-големият, както и да е, нали ще имаме и Курбан Байрам.
Поздравихме се и си отиде.
Около обяд по-малкият се върна; Риза го казваха. След около час се върна и Хасан, овчарят.
Поприказвахме си, сетне оставихме Риза да гледа стадото и слязохме в Тира на разходка.
Навред всичко беше празнично окичено. Вятърът развяваше знамената над комендантството. По кафенетата тъпаните и зурните гърмяха и пищяха. Тези звуци ме караха да потръпвам; спомнях си за нашите големи празници и очите ми се наляха със сълзи. Радостта на околните се смеси вътре в мен с мъката ми. Загубих кураж.
— Хайде да си вървим — казах на Хасан.
Той ме замъкна в кафенето да хапнем по един локум. Вътре и навън играеха хоро въоръжени четници; струваше ми се, че пушките и ножовете им летяха във въздуха.
— Ела — каза ми Хасан, — върви да се наредим и ние.
Кафеджията беше яхнал един стол и викаше подред на всекиго.
— Ти — попита ме той — ще играеш ли хоро? Минавай!
— Не, не знам — рекох, — аз съм от Македония.
— Като не знаеш, не идвай. Щом си дошъл, ще играеш.
И ме дръпна.
Хасан дойде подир мен и почнахме да играем хоро.
— Видя ли мухаджира как играе? — казваха около нас.
Докато играех, забелязах, че патрулът ни гледаше. Изплаших се.
— Да си вървим — казах на Хасан — Малкият е сам с цяло стадо овце.
— Не — отвърна ми той, — ще останем до сутринта.
Оставих го и тръгнах за кошарата. Чорбаджията беше там. Изненада се, като ме видя.
— Защо се върна? — запита ме той.
И зорлем ме караше да се върна обратно.
— Уморих се, чорбаджи — казах аз, — утре пак.
На другата сутрин, както винаги, издоих овцете рано-рано, изкарах ги заедно с ратая в дола и се върнах в кошарата да се облека. Измих се с едно розово сапунче, което миришеше на мускус, натъкмих се хубаво и потеглих за града.
Като минавах край хана, гледам, пред мен Сали ефенди, бирникът.
Знаеше ни в селото, защото и ние имахме овце и много пъти беше отсядал в къщи.