Възпявам електрическото тяло!
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възпявам електрическото тяло!». Краткое содержание книги:
— Агата! — възкликна татко и се изправи.
— Тя? — повтори Баба. — Коя „тя“?
— Мама! — изкрещя Агата. — Каза — обичам те! Лъжи! Обичам те! Лъжи! И ти си като нея! Лъжеш. Но пък си и празна, така че лъжеш двойно повече! Мразя нея. А сега мразя и теб!
Агата се обърна и се втурна по коридора.
Татко се надигна, но Баба докосна ръката му.
— Оставете на мен.
Тръгна, после закрачи бързо, плъзна се по коридора и внезапно се затича — да, затича се, леко и много бързо навън през вратата.
Когато всички с викове стигнахме моравата и тротоара, вече спринтираше като шампион.
Агата слепешката побягна по тротоара, обърна се, видя ни да тичаме и да викаме след нея. Баба също викаше нещо и Агата се втурна през улицата, наближаваше средата й, когато внезапно изскочи кола. Чу се писък на спирачки и рев на клаксон, Агата замята ръце, а Баба вече бе до нея и я хвърли настрани в мига, в който колата с фантастична сила блъсна нашата прекрасна електрическа мечта, сътворена от Гуидо Фанточини. Тя полетя във въздуха, ръцете й все още бяха протегнати напред, за да предпазят, сякаш протестираха и все още се мъчеха да решат какво да кажат на свирепата машина, тялото й се завъртя отново и отново, докато колата рязко спираше, видях Агата в безопасност, а Баба все още падаше надолу, на петдесет метра от нас, удари се в земята, подскочи и остана да лежи просната. Всички замръзнахме насред улицата и от гърдите ни се изтръгна отчаян стон.
После настъпи тишина. Агата лежеше на асфалта, готова да се разплаче.
А ние все така стояхме неподвижно, вцепенени от смъртта, обзети от страх да направим и една крачка, от ужас да видим онова зад колата и Агата. Заплакахме и сигурно се молехме, и татко стоеше сред нас. О, не, не, скърбяхме ние, не, Господи, не, не…
Агата вдигна вече изкривеното си от мъка лице — лице на човек, който е предсказал катаклизми, доживял е да ги види и сега не иска да повярва и да живее повече. Обърна глава към проснатото женско тяло и от очите й потекоха сълзи. Затвори ги, скри ги с ръце и легна на улицата, за да заридае…
Направих крачка, после втора, после още пет бързи и когато стигнах сестра си, тя се бе свила на кълбо и риданията й идваха някъде дълбоко от нея — толкова дълбоко, че се уплаших, че никога вече няма да я намеря, че никога няма да излезе, както и да я викам, умолявам, заплашвам или просто да казвам. Малкото, което успявахме да чуем от погълнатата от собственото си нещастие Агата, се повтаряше отново и отново — оплакващо, наранено, уверено.
— … Казах… казах ви… лъжи… лъжи… лъжци… само лъжи… като другата… другата… също като… като… също като другата… другата… другата…!
Коленичих, прегърнах я, опитах се да я събера отново — защото макар на вид да бе цяла, можеше да се усети, че е разбита; нямаше смисъл да ходя при Баба, абсолютно никакъв смисъл, затова просто прегръщах Агата, успокоявах я и плачех с нея. Дойде татко, постоя над нас, после коленичи, и бе като молитва насред улицата, и добре, че нямаше други коли.
— Коя друга, Агата, коя друга? — попитах задавено.
— Другата мъртва! — изхлипа сестра ми.
— Мама ли имаш предвид?
— Мама! — изплака тя, трепереше на тротоара, свила се съвсем като бебе. — Мама, мама е мъртва, а сега и Баба е мъртва, а обещаваше винаги, винаги да обича, да обича, обещаваше да е различна, обещаваше, обещаваше, а сега виж, виж… мразя я, мразя мама, мразя и нея, мразя и двете!
— Разбира се — разнесе се глас. — Това е съвсем естествено. Ама че глупаво от моя страна да не се сетя, да не разбера!
И гласът бе толкова познат, че останахме поразени.
Рязко се обърнахме.
Агата присви очи, после ги отвори широко, примигна, надигна се от земята.
— Колко глупаво от моя страна — рече Баба, застанала в края на молитвения ни кръг, на сбора ни, на нашето бдение.
— Бабо!
Стоеше наблизо, по-висока от всички нас, коленичили, плачещи, прегръщащи се. Можехме само да се взираме невярващо в нея.
— Ти си мъртва! — извика Агата. — Колата…
— Ме блъсна — тихо рече Баба. — Да. И ме запрати във въздуха, и се въртях, след което имаше сериозно разтърсване на веригите. Страхувах се от изключване, ако страх е подходящата дума. А после седнах, отърсих се и няколкото молекули, откъснати от една или друга печатна платка, се магнетизираха отново и застанаха по местата си. И ето ме отново — издръжлива, здрава, тук, при вас.
— Помислих си, че… — промълви Агата.
— И това е съвсем нормално — рече Баба. — В смисъл, с всеки друг, блъснат и запратен по подобен начин. Но, мила моя Агата, не и с мен. Едва сега разбирам защо се боеше от мен и не ми се доверяваше. Ти не знаеше. А аз досега не бях доказала способността си да оцелявам. Колко тъпо от моя страна да не се сетя и да не ти покажа. Само секунда. — Някъде в главата си, в тялото, в съществото си тя превключи някакви невидими ленти, смеси някаква стара информация с друга и получи нова. Кимна. — Да. Ето. Една книга за възпитаване на деца, осмивана от някои преди години. Заради съвета, който авторката дава в края на книгата: „Каквото и да правите, не умирайте. Детето ви никога няма да ви го прости“.