Единствена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #8
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-031-7
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Единствена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Джон Матю е изминал дълъг път, откакто е намерен да живее сред хората, когато неговата вампирска природа е била неизвестна както на него, така и на онези около него. Макар и допуснат да се сражава рамо до рамо с братята, никой не предполага каква е истинската му история — или истинската му самоличност. Всъщност завърнал се е падналият брат Дариъс, но в ново въплъщение и с много различна съдба. Когато една ожесточена лична вендета вкарва Джон в сърцето на войната, той ще трябва да призове както онова, което е сега, така и онова, което е бил, за да се изправи срещу абсолютното зло.
Хекс, симпат убиец, дълго се съпротивлява на привличането между нея и Джон Матю. След като е изгубила вече един любим в ноктите на лудостта, тя няма да позволи още един достоен мъж да стане жертва на объркания й живот. Но когато съдбата се намесва, двамата откриват, че любовта, също като съдбата, е неизбежна между сродните души.
Нищо не му действаше по-добре от достоен противник.
Мина напряко през задната градина и влезе в къщата през кухнята, където миришеше на печено на скара месо и пресен хляб. В момента обаче, не му беше до храна. Благодарение на разговора в парка, онзи малък нещастник щеше да бъде първият официално приет в Обществото от него, първият му дар за баща му, Омега. И как това да не го накара да копнее за секс?
— Да сервирам ли? — попита господин Д. от печката, докато обръщаше пържолата. Малкият тексасец се беше оказал полезен не само като опитен водач в дебрите на Обществото на лесърите, но също и като убиец и донякъде читав готвач.
— Не, качвам се горе. — Леш хвърли ключовете и мобилния си телефон на облицования с гранит плот. — Остави храната в хладилника и заключи вратата, като излизаш.
— Да, господине.
— Всичко е уредено за утре вечер. Ще го вземеш в седем и знаеш къде да го отведеш.
— Да, господине.
Изречението, състоящо се от две думи, беше любимият отговор на мръсника, а това беше една от причините да е все още сред тях и да е втори в командването. Леш мина през вратата за прислугата и се озова в столовата, а после зави вдясно и се насочи към стълбището. Когато беше видял къщата за първи път, тя беше напълно празна, а от някогашния изискан живот, воден в нея, бяха останали само бегли следи като копринените тапети, пищните завеси и едно кресло. Сега, полека-лека, тя биваше запълвана с антики, скулптури и качествени килими. Щеше да му отнеме малко повече време, отколкото беше очаквал, за да я обзаведе както трябва, но няма как да изградиш дом от нищото за една нощ.
Качвайки се по стълбите, чувстваше лекота в краката си, а тялото му потръпваше, докато разкопчаваше палтото, а после и сакото си.
Приближаваше се към Хекс и осъзнаваше, че започнатото от него като разплата се беше превърнало в пристрастяване. Очакващото го от другата страна на вратата на спалнята беше много повече, отколкото беше планирал.
В началото беше просто. Беше я отвлякъл, защото му бе отнела нещо. Докато бяха в онази пещера в колонията, тя беше насочила оръжие, беше натиснала спусъка и беше изпратила куршуми в сърцето на неговата кучка. Абсолютно неприемливо. Беше му откраднала любимата играчка, а той беше от онзи тип мръсници, които държаха на принципа око за око, зъб за зъб. Когато я доведе тук и я заключи в стаята си, беше имал за цел да я накълца на парчета, полека-лека да й отнеме разсъдъка, емоциите и тялото, да я подложи на мъчения, които да я пречупят.
И после, както се постъпваше с всяка счупена вещ, щеше да я изхвърли. Или поне такъв беше първоначалният му план. Ставаше все по-ясно обаче, че тя нямаше да се пречупи.
О, не. Тя беше направена от титан. Запасите й от сила изглеждаха неизчерпаеми и той имаше синини, с които да го докаже. Когато стигна до вратата, спря, за да съблече всичките си дрехи. Най-общо казано, ако харесваше онова, което носеше, беше добре да го остави отвън, защото то биваше съсипано в мига, в който се доближеше до нея.
Измъкна копринената риза от панталона си, откопча бутонелите и ги остави на масичката в коридора, а после съблече и ризата. По тялото си имаше белези. От юмруците й. От ноктите й. Членът му потръпна, когато огледа различните по форма и размер наранявания и синини. Зарастваха бързо, благодарение на кръвта на баща му, течаща във вените му, но понякога нараняванията, причинени от нея, оставаха по тялото му по-дълго и това го разтърсваше вътрешно.
Когато си потомък на злото, има малко неща, които да не можеш да правиш, притежаваш или убиеш, и все пак тя беше неуловим трофей, който можеше да докосне, но не и да постави на полицата.
Това я правеше уникална. Правеше я скъпоценна. И го караше… да я обича.
Пръстите му пробягаха по натъртването върху вътрешната страна на ръката му и той се усмихна. Тази вечер трябваше да се яви при баща си, за да потвърди официалното приемане на новия член, но преди това щеше да прекара качествено времето си със своята жена и да обогати колекцията си от драскотини. А преди да си тръгне, щеше да й остави малко храна. Като всички ценни животински видове и тя имаше нужда от грижи. Протегна ръка към бравата и се намръщи, замислен за проблема с храненето й. Тя беше само наполовина симпат и вампирската й страна го тревожеше. Рано или късно щеше да й е нужно нещо, което не можеше да бъде купено в местния супермаркет. Нещо, което той не би могъл да й даде.