Далеч от очите, далеч от ума
- Автор: Кей Мэрилин
- Серия: Дарба #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Русенова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Далеч от очите, далеч от ума». Краткое содержание книги:
3
Беше съвсем обикновена класна стая, не по-различна от останалите в сградата. На едната стена висеше огромна карта, на другата бяха поставени лавици с книги, чиновете бяха подредени в редици, а най-отпред имаше едно по-голямо бюро, зад което седеше жена.
— Трейси! Колко е хубаво да те видя.
На Аманда й се стори, че това е странен поздрав като за учител, особено пък като имаше предвид как учителката натърти думата „видя“. Да не би това да имаше нещо общо с онази реплика, че децата трябва „да бъдат виждани, но не и чувани“? Нима в този час Трейси бе непослушна и се показваше като шумно момиче? Трудно бе да го повярва.
И поради това че си нямаше никаква представа за какво говори учителката, тя отвърна:
— И на мен ми е приятно да ви видя.
После се обърна, за да разбере кой друг бе там. Звънецът още не беше бил и в стаята седяха само още двама ученици. Единият бе малко момче със закръглено лице, не особено модерна много къса коса и мрачно изражение. Изглеждаше съвсем малко — шестокласник може би? Във всеки случай Аманда никога не го бе виждала.
Но второто лице определено й беше познато. Странно, защото точно вчера се сети за нея — Джена Кели. По принцип Аманда не знаеше имената на седмокласниците, но Джена беше добре известна — или пък може би правилно щеше да бъде да се каже имаше лоша слава. И то не само защото носеше винаги черно и гримираше очите си с черни сенки за очи.
За Джена Кели се разказваха истории и те не бяха просто слухове. Тя се беше преместила да учи в „Медоубрук“ след началото на учебната година и при това не от друго средно училище, а от някакъв си затвор за малолетни хулигани. Аманда не знаеше защо Джена е пребивавала на подобно място, но вярваше, че е заради нещо по-лошо от кражба в магазин. Джена беше страшна на външен вид, също като някой, който носи нож и няма да се посвени да пореже лицето на всеки, дръзнал да го раздразни. Онова, което човек трудно можеше да повярва за нея, бе, че тя е „дете с дарба“, освен ако думата не беше по-любезно название за нещо друго. Като престъпно луда например?
Ала тези мисли се изпариха, щом влезе следващият ученик.
— Кен! — възкликна Аманда.
Кен Престън я изгледа безизразно.
— Да?
Сети се, че сега Кен всъщност не говори с Аманда Бийсън — момичето, което беше целунал под водата на тържеството край басейна на Софи миналия август. Сега той се обръщаше към Трейси Девън, която никога не би имала куража да заговори такова готино момче като него, и затова той гледаше объркано Аманда-Трейси и се чудеше какво ли иска тя.
— Ъхм, нищо — измънка Аманда. — Съжалявам.
Поне веднъж каза думата нарочно. Беше решила, че в този час трябва да се държи като Трейси. Последното нещо, което искаше, бе някой от тези хора — разбирайте обаче Кен — да открие коя е в действителност. Аманда се измъчваше от отвратителното чувство, че ако Кен узнаеше какво става, той никога повече няма да може да я погледне, без да види лицето на Трейси.
— Здравей, Кен — поздрави учителката, докато той спокойно вървеше към мястото си.
— Здравейте, мадам — отвърна й Кен.
Мадам. Това беше интересно, помисли си Аманда. Може би тя беше учителката по френски език в „Медоубрук“. Това щеше да обясни защо Аманда никога не я беше виждала.
Следващият човек, който влезе в стаята, донесе нова изненада — Сара Милър, супермилото момиче, което беше с нея на физическо. Тя пък защо беше тук? Защото беше толкова добричка, че чак невъзможна? Това дарба ли беше?
Ала Аманда все пак остана по-впечатлена от факта, че Кен Престън, страшно сладък и съвсем не-престъпник или пък пълен добряк, бе тук. Той беше много известен и бе звездата на училищния футболен отбор, докато не претърпя онзи ужасен инцидент миналия месец. И макар че вече не беше в отбора, той все още бе харесван като едно от най-готините момчета в „Медоубрук“. Така че какво търсеше той в този час? Аманда не смяташе, че да си готин е дар. Ако това беше така, то тогава и тя, истинската Аманда, щеше да бъде тук.