Далеч от очите, далеч от ума
- Автор: Кей Мэрилин
- Серия: Дарба #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Русенова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Далеч от очите, далеч от ума». Краткое содержание книги:
Следващо влезе едно на вид малко момиче с изцъклен поглед. Учителката я поздрави с името „Емили“ и непознатата седна на мястото до Аманда. После дойде момче, което Аманда беше виждала и преди, защото то бе единственото дете в „Медоубрук“ в инвалидна количка. След него се появи още едно момче и този път Аманда рязко си пое дъх.
Позна го веднага, въпреки че не го беше виждала от сто години — Мартин Купър, който преди живееше от другата страна на улицата. Това беше детето, в чието тяло беше влязла толкова отдавна. Сигурно сега трябваше да е в шести клас… но той изглеждаше по съвсем същия начин, както тогава, когато беше момчето, с което най-много се заяждаха в квартала.
Може би и с Трейси се заяждаха прекалено много и затова тя посещаваше този час. От друга страна пък, никой не би си и помислил да се закача с Джена, не и ако искаше да оживее. А и кой ли щеше да се заяде с Кен Престън?
Звънецът би и Аманда преброи осем деца в стаята. Средният брой ученици в един клас в „Медоубрук“ беше между двайсет и трийсет. Ставаше все по-загадъчно и по-загадъчно.
Мадам стана от стола си и застана пред бюрото. Беше дребничка жена с тъмна коса, ярки тъмни очи и приятелска усмивка.
— Чарлс, искаш ли да започнеш разказа си?
— Не — отвърна момчето в инвалидната количка.
Аманда се стъписа. Никой никога не искаше да започне, но и никой никога не отговаряше с „не“. Обикновено се извиняваш и увърташ, твърдиш, че си забравил бележките си у дома, преструваш се, че имаш ларингит, но не казваш „не“.
Мадам не изглеждаше изненадана, само разочарована.
— Днес е твой ред да говориш, Чарлс.
— Не съм подготвен — категорично заяви Чарлс.
— Поставих задачата преди повече от седмица, имал си предостатъчно време, за да се подготвиш.
— Бях зает.
Внезапно се обади Джена:
— Лъжец.
Чарлс извърна глава.
— Какво каза?
— Лъжеш — повтори Джена. — Не си бил зает. Ти просто не искаш да говориш.
— Ти пък откъде знаеш? — сопна й се Чарлс.
В стаята се разнесе смях и момчето се изчерви.
Аманда не схвана и се досети, че може би това е някаква тяхна си шега. Обаче осъзна, че на мадам не й се хареса.
— Това бе неуместна забележка, Джена. Трябва да уважаваш неприкосновеността на мислите на Чарлс.
Джена сви рамене.
— Изплъзна ми се неволно.
Мадам я изгледа многозначително.
— И преди сме говорили за това, Джена. Налага се да се научиш да контролираш дарбата си. На всички ви се налага. Сега, Чарлс, днес трябва да говориш. Ако не си подготвил нищо предварително, пак трябва да изпълниш поставената задача. Ще ти се наложи да импровизираш.
Чарлс сви устни в тънка линия и се вторачи в чина си. Аманда се запита защо мадам не постъпва както всеки друг учител в подобна ситуация — защо не го прати при директора, защо не му пише двойка или нещо такова. Тази учителка дори не изглеждаше ядосана.
Тя продължи да говори спокойно:
— Някой иска ли да напомни на Чарлс какво беше домашното за днес?
Отнесеното момиче се обади:
— Да дадем пример как не сме се справили с дарбата си през изминалия месец. Както когато аз знаех, че ще завали, и казах на Хедър да не ходи на пикник и…
Мадам я прекъсна:
— Достатъчно, Емили. Сега е ред на Чарлс. Чарлс?
Аманда го загледа разтревожена. Момчето в инвалидната количка ставаше ужасно бледо, сякаш щеше да му прилошее или нещо такова. Радваше се, че не седи до него. Горкият Кен… Дали нямаше да го изцапа с повърнато?
Кен се обърна към Чарлс:
— Гледай бе, човек, трябва да се изправиш срещу проблема си, нали?
— Не „проблем“, Кен — поправи го мадам. — Ние използваме думата „дарба“.
Чарлс кръвнишки изгледа Кен.
— Ти пък какво знаеш за живота ми? Ти си спортист!
— Вече не — отвърна Кен.
— Е, това си е твой избор. Ти не си залепен за инвалидна количка!
„Значи това било“, помисли си Аманда. Беше гледала нещо подобно по телевизията. Явно часът беше някаква групова терапия за деца с проблеми, с някакви мании, свързани с емоциите. Не беше чудно, че хората стават потайни, отвореше ли се дума за този час. Никой не би искал съучениците му да разберат, че е безнадежден случай.
Сега всичко й стана ясно, с изключение на едно. Защо учителката наричаше проблемите им „дарби“?