Червена страна
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-428-2
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Червена страна». Краткое содержание книги:
Далечна страна е земя на духове – необятно тревно море, неприветлива, прашна пустош и жарко слънце. Кой би тръгнал да я прекосява, рискувайки да остави костите си в калта, или ушите си да се полюшват на врата на някакъв проклет дивак? Оказва се – всички. Бунтовниците, оцелели след потушеното в Старикланд въстание, бягат преследвани от инквизицията. Авантюристи от всички краища на Съюза се стичат към заветните планини, където потоците изобилстват от злато. Търговци и предприемачи са загърбили сивотата на миналото и са отправили обнадеждени погледи към новите земи. Наричат ги Червена страна – дива земя, където единственият закон е този на добре наточената стомана, а грешките се плащат с кръв. Но ако знаеш прекия път и с мъничко късмет... Темпъл е човек с множество таланти, десетки професии и завидната дарба да избира винаги лекия път, а това е важно, когато целият ти живот е минал в страх и бягство. Но накъде да побегнеш, когато лекият път те е отвел до кръстопът? В миналото си Шай Саут е вървяла по преките пътища към щастието и знае, че те не водят доникъде. Остава този през Червената страна. За Лам пътят е един – този, който го отдалечава от миналото. За беда в Червена страна можеш да погребеш всичко друго – приятели и врагове, мечти и надежди – но не и миналото си.
- Не трябва да се поколебаем да направим нужното, за да го сграбчим - добави Лорсен.
- Няма страшно, господа. - Коска се ухили до уши, докато изписваше последната завъртулка от името си. - Заедно ще сграбчим бъдещето.
Просто хора
Дъждът беше спрял. Погледът на Шай си проправи път през гората, оживяла от шума на капките по клоните и листата на дърветата, премина над ствола на отсеченото дърво, подпряно на две сковани от дъски подпори, наполовина одялано от кората, с все още забито в нея ренде, и спря до овъглените останки от къща.
- Не са от най-трудните за следване, копелетата - промърмори Лам. - Откъдето минат, оставят изгорели къщи след себе си.
Сигурно си мислеха, че вече са убили всички, които могат да решат да тръгнат след тях. Опитваше се да не мисли какво можеше да стане, ако в даден момент откриеха, че тя и Лам ги следват с раздрънкания си фургон.
Преди планираше всичко, всеки ден, час по час - нейния, този на Лам, на Гъли, на Роу и Пит също, - стегнати и подредени, всичко на мястото си, точно където трябва да е. Винаги гледаше напред, в бъдещето. И го виждаше ясно, спретнато и чисто като новопостроена къща.
Струваше й се невероятно, че оттогава са минали само пет дни. Само пет нощи, прекарани под плющящото от вятъра платнище на фургона. Пет сутрини, в които се събуждаше премръзнала и схваната до болка, а зората я посрещаше като отворена под краката й черна паст. Пет дни по следите, през покрити с трева равнини, през гори, с едно око вперено назад към черното й минало, чудейки се коя ли част от него беше успяла да се отскубне от студената прегръдка на земята, за да се промъкне зад гърба й и докато тя гледа усмихната към утрешния ден, да й открадне живота.
Шай триеше нервно пръсти в дланта си.
- Да идем да погледнем? - Ако трябваше да си признае, беше я страх какво можеше да открие там. Страх я беше да погледне, страх я беше да не погледне. Чувстваше се смазана, с празнина в душата, където някога бяха надеждите й.
- Ще мина отзад. - Лам изтупа колене с шапката си и тръгна да обикаля поляната. Няколко съчки изпукаха под краката му, няколко гълъба се вдигнаха с пляскане на криле към небето - постара се да го чуят, че идва. Не че имаше кой да го чуе. Не и някой жив.
Отзад имаше обрасла зеленчукова леха, край нея някой беше започнал да копае продълговата дупка, но бе спрял едва на педя дълбочина в упоритата твърда почва. Нещо лежеше на земята до нея. Беше покрито с подгизнало одеяло, от чийто край стърчаха ботуши, а до тях - кльощави боси стъпала с черно под посинелите нокти.
Лам клекна, повдигна единия край на одеялото и надзърна отдолу. Мъж и жена - посивели безизразни лица - и двамата с дълбоко прерязани гърла. Главата на жената се люшна на една страна и раната на шията й зейна - лилава и влажна.
- Уф. - Шай прехапа език и заби поглед в земята. Само непоправим оптимист би очаквал различна гледка. Тя по принцип беше далеч от всякакъв оптимизъм, но тези две лица успяха някак да й въздействат.
- Не ги пипайте, копелета!
Първото, което Шай видя, бе блясъкът на върха на стрела. Последва го ръката, която стискаше опънатия лък - побелелите от напрежението кокалчета се открояваха ясно на черното дърво. След това дойде лицето. Беше на момче, може би шестнайсетгодишно, със залепнала от влагата по бледото му лице пепеляворуса коса.
- Ще ви убия! Ще го направя! - Той излезе от храсталака и заприс-тъпва предпазливо, опипвайки с крак земята пред себе си. По напрегнатото му лице падна сянка, ръката с лъка потрепери.
Шай напрегна всички сили да не помръдне - непосилна задача, предвид борещите се един с друг инстинкти да се нахвърли върху него или да побегне назад. Всяко мускулче в тялото й изгаряше от напрежение да направи едното или другото. Навремето Шай с охота се впускаше във всичко, което й подсказваха инстинктите й. Но тъй като те обикновено поемаха все по неприятни маршрути и неминуемо я откарваха право в лайната, този път тя остави копелетата да се спасяват без нея и остана като закована, без да откъсва очи от очите на момчето. Пълни със страх очи, в това нямаше нищо чудно, ококорени, блеснали.
- Как се казваш? - попита го Шай с тих и спокоен глас, сякаш двамата бяха на танцова вечеринка в края на жътвата, а не пред изгоряла къща с мъртви хора наоколо и опънати лъкове помежду си.
Езикът на момчето пробяга нервно по устните му, а върхът на стрелата се полюшна и Шай почувства неприятен сърбеж по гърдите си на мястото, където сочеше.
- Аз съм Шай. Това е Лам.