Червена страна
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-428-2
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Червена страна». Краткое содержание книги:
Далечна страна е земя на духове – необятно тревно море, неприветлива, прашна пустош и жарко слънце. Кой би тръгнал да я прекосява, рискувайки да остави костите си в калта, или ушите си да се полюшват на врата на някакъв проклет дивак? Оказва се – всички. Бунтовниците, оцелели след потушеното в Старикланд въстание, бягат преследвани от инквизицията. Авантюристи от всички краища на Съюза се стичат към заветните планини, където потоците изобилстват от злато. Търговци и предприемачи са загърбили сивотата на миналото и са отправили обнадеждени погледи към новите земи. Наричат ги Червена страна – дива земя, където единственият закон е този на добре наточената стомана, а грешките се плащат с кръв. Но ако знаеш прекия път и с мъничко късмет... Темпъл е човек с множество таланти, десетки професии и завидната дарба да избира винаги лекия път, а това е важно, когато целият ти живот е минал в страх и бягство. Но накъде да побегнеш, когато лекият път те е отвел до кръстопът? В миналото си Шай Саут е вървяла по преките пътища към щастието и знае, че те не водят доникъде. Остава този през Червената страна. За Лам пътят е един – този, който го отдалечава от миналото. За беда в Червена страна можеш да погребеш всичко друго – приятели и врагове, мечти и надежди – но не и миналото си.
- Когато ги настигнем - гласът й прозвуча тих и немощен насред сгъстяващия се мрак, - ще успееш ли да направиш каквото ти кажа?
- Не - отвърна Лам.
- Ъ? - През всичкото това време той беше правил каквото тя казваше, толкова дълго, че не можеше да си представи друга възможност.
Когато извърна поглед към него, белязаното му лице беше изкривено като от болка.
- Поех обещание пред майка ти. Преди да умре. Обещах й да се грижа за децата й. За Пит и Роу... предполагам, това включва и теб, нали така?
- Предполагам - промърмори Шай, далеч не убедена в това.
- Нарушил съм много обещания в живота си. Оставих ги забравени, отнесени, като сухи листа по повърхността на водата. - Той разтри очи с опакото на ръкавицата си. - Това мисля да го спазя. Затова, когато ги настигнем. ти ще правиш каквото аз кажа. Този път.
- Добре. - Не й струваше нищо да го каже, ако от това щеше да му олекне.
Като му дойдеше времето, щеше да направи каквото трябва.
Най-свестният
- Това, вярвам, е Скуеърдийл. - Инквизитор Лорсен се вторачи намръщен в картата.
- Градът в списъка на началника ли е? - попита Коска.
- В списъка е. - Лорсен се постара в тона му да не се прокрадне и нотка на съмнение. Нямаше друг освен него на мили околовръст, който да притежава нещо, макар и само наподобяващо кауза. Не можеше да си позволи съмнения.
Началник Пайк каза, че бъдещето е тук, в Запада, но видян през далекогледа, Скуеърдийл никак не изглеждаше като да е бъдещето. Всъщност не приличаше и на настояще, което човек доброволно би избрал. Хората, които свързваха криво-ляво края по тези земи, в Близка страна се оказаха по-бедни, отколкото бе очаквал. Бегълци и низвергнати от обществото, неприспособими и неудачници. Толкова бедни, че подклаждането на бунт срещу най-могъщата нация в света бе много малко вероятно да е сред основните им приоритети. Но Лорсен не можеше да си позволи да се осланя на вероятности. Обясненията и компромисите също бяха лукс, който не можеше да си позволи. Дългите тежки години като началник на наказателна колония в Англанд го бяха научили, че хората попадаха само в две категории - на правилната страна и на грешната, а също, че тези на грешната не заслужават никаква милост. Това не му носеше радост в живота, но по-добрият свят си имаше цена.
Той сгъна картата, прокара нокът по идеално правия ръб на сгъвката й и я мушна във вътрешния си джоб.
- Пригответе хората си за атака, генерале.
- Ммм.
Лорсен хвърли поглед настрани към Коска и с изненада забеляза, че той тъкмо надигаше плоска метална бутилка.
- Не е ли малко рано за пиене? - процеди през зъби той. Така де, бяха минали едва час-два от изгрева.
Коска сви рамене:
- Което е добро на вечеря, е добро и на закуска.
- Същото важи и за онова, което не е добро - изръмжа Лорсен.
Напълно невъзмутим, Коска отпи нова глътка и премлясна шумно.
- Ще е най-добре да не споменавате за това пред Темпъл. Тревожи се горкият. За него съм почти като баща. Да ви кажа, когато се натъкнах на него, беше в доста тежко положение...
- Страшно интересно - сряза го Лорсен. - Подгответе хората си.
- Разбрано, инквизитор. - Застаряващият наемник затегна капачката на металната бутилка така здраво, сякаш бе решил никога повече да не я отвърта, и заслиза сковано по стръмния склон.
Изглеждаше достоен за омраза човек, нещо повече, човек, на когото грубите ласки на живота не бяха направили услуга, натрупвайки години на раменете му: неописуемо суетен, коварен като скорпион и напълно лишен от морал. Но не щеш ли, след няколкото дни, прекарани в Дружината на Милостивата ръка, инквизитор Лорсен с неохота бе стигнал до заключението, че Коска, или Стареца, както го наричаха всички, като нищо можеше да се окаже най-свестният човек в нея. От друга страна, преките му подчинени с нищо не допринасяха за оборването на това му мнение. Капитан Бракио беше противен стириянец, чието едно око вечно сълзеше в резултат от стара рана. Вярно, приличен ездач, но дебел като свиня, превърнал безподобния си мързел в религия. Капитан Джубаир, мускулест, черен като катран кантик, беше направил обратното - беше издигнал религията си над всичко. Слуховете говореха, че е бивш роб, който навре-мето се биел в ямата. Капитан Димбик, ако не друго, поне беше от Съюза, беше мекушав, за сметка на което сприхав. Беше изхвърлен от армията поради некомпетентност, но това не му пречеше все още да носи униформения си, вече протрит до неузнаваемост пояс явно като спомен от някогашния си армейски живот. Оплешивяваше, но беше решил, че като пусне косата си дълга, никой няма да разбере, в резултат на което вместо само плешив изглеждаше като плешив идиот.