Червена страна
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-428-2
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Червена страна». Краткое содержание книги:
Далечна страна е земя на духове – необятно тревно море, неприветлива, прашна пустош и жарко слънце. Кой би тръгнал да я прекосява, рискувайки да остави костите си в калта, или ушите си да се полюшват на врата на някакъв проклет дивак? Оказва се – всички. Бунтовниците, оцелели след потушеното в Старикланд въстание, бягат преследвани от инквизицията. Авантюристи от всички краища на Съюза се стичат към заветните планини, където потоците изобилстват от злато. Търговци и предприемачи са загърбили сивотата на миналото и са отправили обнадеждени погледи към новите земи. Наричат ги Червена страна – дива земя, където единственият закон е този на добре наточената стомана, а грешките се плащат с кръв. Но ако знаеш прекия път и с мъничко късмет... Темпъл е човек с множество таланти, десетки професии и завидната дарба да избира винаги лекия път, а това е важно, когато целият ти живот е минал в страх и бягство. Но накъде да побегнеш, когато лекият път те е отвел до кръстопът? В миналото си Шай Саут е вървяла по преките пътища към щастието и знае, че те не водят доникъде. Остава този през Червената страна. За Лам пътят е един – този, който го отдалечава от миналото. За беда в Червена страна можеш да погребеш всичко друго – приятели и врагове, мечти и надежди – но не и миналото си.
Веждите на Коска подскочиха от учудване:
- Нищожна разлика за погребания.
- Ние не сме съдии! Какво ще стане с хората от тези градове, когато мъжете влязат в тях, жадни за плячка? С жените и децата, генерале, които нямат нищо общо с никакъв бунт? Ние сме нещо повече от просто убийци.
- Такива ли сме? Не те чух да го казваш в Кадир. Ти ме убеди да подпиша онзи договор, доколкото си спомням...
-А...
- Ами в Стария не беше ли ти този, който ме окуражаваше да си взема обратно онова, което ми принадлежи.
- Претенциите ти бяха основателни.
- Преди да се качим на корабите за Севера, ти ми помогна да убедя хората. Когато решиш, си много убедителен.
- Тогава ми позволи да те убедя и сега. Моля те, генерал Коска. Не подписвай.
Двамата замълчаха. Коска пое дълбоко дъх и челото му се сбърчи още повече.
- Значи, имаш възражения по съвест?
- Съвестта е. - промърмори Темпъл - частица от божественото в плътта.
Да не споменаваме калпав водач, помисли си, който толкова пъти го беше откарвал в коварни води. Осъзна, че чопли нервно подгъва на ризата си под изпитателния поглед на Коска.
- Просто имам предчувствието, че тази работа. - затърси думите, които биха обърнали необратимото - ще свърши зле - успя да каже накрая.
- Добрата работа рядко изисква намесата на наемници. - Ръката на Коска стисна по-здраво рамото му и Темпъл долови зад гърба си присъствието на Дружелюбния. Неподвижен, безмълвен, но беше там. - Хората със съвест и убеждения може да се окажат по-пригодни за друга професия. Доколкото знам, Инквизицията на Негово Величество се бори за праведни каузи.
Темпъл преглътна тежко и отмести поглед към началник Пайк, който беше успял да събере завидно по размери пернато и чуруликащо множество.
- Не съм сигурен, че споделям тяхната представа за праведност.
- Е, това е проблемът на праведността - промърмори Коска, - всеки я разбира посвоему. Златото, от друга страна, е универсално. По мое мнение човек живее по-добре с тревогите за това, което е добро за кесията му, отколкото с тревогите за онова, което е. само добро.
- Аз просто...
Коска стисна още по-здраво рамото му.
- Не искам да съм прекалено суров с теб, Темпъл, но не си само ти на този свят. Аз трябва да мисля за доброто на цялата дружина. Петстотин мъже.
- Петстотин и дванайсет - поправи го Дружелюбния.
- А един от тях е с дизентерия. Не мога да пренебрегна всички тях заради твоите чувства. Това би било. неморално. Нужен си ми, Темпъл, но ако желаеш да си вървиш. - Коска вдигна ръка и посочи горящия Мулкова. - Вратата е винаги отворена, предполагам.
Темпъл преглътна тежко. Можеше да си тръгне. Можеше да каже, че не иска повече да има каквото и да било общо с това. Стига толкова, мам-ка му! Но за това се искаше смелост. Така щеше да остане сам, без цяла армия от въоръжени мъже зад гърба си. Сам, слаб, отново жертва. Тежък път. А Темпъл винаги досега беше избирал лекия. Дори когато знаеше, че е погрешният. Особено тогава всъщност предвид това как лесното и погрешното бяха такава добра компания. Дори и когато още от самото начало знаеше, че накрая ще се окаже, че всъщност това е бил тежкият път, дори тогава. Защо да мислиш за утрешния ден, когато днешният е такова мъчение?
Може би на негово място Кадия би успял да сложи край на това. Най-вероятно с цената на върховна саможертва. Но Темпъл, нямаше две мнения по въпроса, не беше Кадия. Той изтри прясно избилата пот от челото си, насили една половинчата усмивка и се поклони:
- За мен е чест да служа.
- Отлично! - Коска издърпа договора от скованите пръсти на Темпъл и разгърна пергамента върху една прекършена каменна колона, за да го подпише.
Пайк се изправи, изтърси трохите от смачканото си черно палто и птиците се разлетяха подплашени.
- Знаете ли какво има там, на запад? - попита той.
Никой не му отговори. От подножието на хълма се чуха приглушеното подрънкване на вериги, пъшкането и рязкото подвикване на практиците му, съпътстващи отвеждането на пленниците.
- Бъдещето - отговори си сам накрая. - И то не принадлежи на Старата империя. Тяхното време отмина преди хиляда години. Нито пък на онези диваци, духовете. Не принадлежи и на паплачта от бегълци, авантюристи и опортюнисти, пуснали първи корени в девствените земи на Запада. Не. Бъдещето принадлежи на Съюза. И ние трябва да го сграбчим.