Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)
- Автор: Ингрид Чарльз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954585
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)». Краткое содержание книги:
БЛУС ЗА ЛАЗЕРТАУН
НЕБЕСНИЯТ СПИСЪК НА ЖЕРТВИТЕ
Дращенето зад него бе секнало. Или само си го е представял? От колко време сънува, че е в новобранската школа? Колко дълго се върти тук, в пространството?
Той се озърна. Под него се стелеше килим от звезди. Вдясно, на два часа, сияеше синята топка на планетата, която може би вече бе започнала да го притегля към себе си — ако можеше да издържи още няколко месеца. Но нямаше начин. Костюмът не бе създаден за това и той го знаеше. Дори да се приближи към нея, защо трябва да смята, че обитателите й ще прослушват всички честоти, за да го чуят и да се хвърлят да го спасяват?
Пъхна ръката си обратно в ръкавицата и сви пръсти. След това реши, че ще е най-добре отново да подхване прекъснатия разговор със себе си. В края на краищата, гневът бе чудесен лек за разклатения разсъдък — докато не настъпи краят.
— Мамка му — изруга Тъбс, докато пръстите му тракаха върху пулта за управление на „Монреал“. Беше очаквал проблеми откъм планетата — в края на краищата те бяха отряд за потушаване на стачки и им предстоеше да слязат долу, — но не и да долови сигнал тук, насред космоса. Сигурно някоя мина. Размаха ръка и Скокливеца се присъедини към него и надзърна в екрана.
— Какво пък е това?
— Засичам най-смахнатото парче космически боклук, което някога съм виждал.
— Мина?
— Така си помислих в началото, но вече не съм сигурен.
Скокливеца се намръщи озадачено и погледна през рамото на Тъбс. Беше по-грозен и от смъртта, толкова грозен, че му беше трудно да си хване каквато и да било жена. Успяваше само когато й скачаше, преди още да го е огледала добре, откъдето му идваше и прякорът. Той сбърчи увисналия си нос.
— По дяволите, ами че това е скафандър. Обитателят му трябва да е по-мъртъв и от соевия порцион от миналата седмица.
— Да не е стачкоизменник? Да са го изхвърлили тук без предупреждение?
— Възможно е. Стачниците не са от хората, които си поплюват. — Скокливеца се ухили. Обичаше да се задава бой. Сред екипажа на „Монреал“ се говореше, че се хвърлял главоломно напред с надеждата да получи някое сериозно нараняване, което да му осигури правото на безплатна пластична операция. Тъбс обаче бе отхвърлил много отдавна тази теория. Хора като Скокливеца изкарваха достатъчно пари, за да могат да си позволят подобен лукс. Изглежда колегата му просто обичаше да троши глави. — Ще ида да съобщя на капитана.
Тъбс отново погледна към екрана, с изцъклени от изненада очи.
— Проклет да съм — промърмори развълнувано, докато настройваше картината. — Това не е скафандър — това е боен костюм! — Той се зае да задава програма на манипулаторната ръка.
Капитанът на „Монреал“ наблюдаваше мълчаливо, докато манипулаторната ръка спускаше бойния костюм в средата на товарния хангар. Костюмът висеше неподвижно, без никакви признаци притежателят му да е жив. Капитан Марсиани прокара пръсти през посребрените си коси. Никога досега не бе виждал подобен модел боен костюм — вероятно бе от онези стари костюми, които се използваха в елитните части. До него се изправи Тъбс. Марсиани осъзна, че хората му очакват да направи нещо. Той даде знак да вдигнат прозрачната преграда. Без да сваля подозрителен поглед от костюма, капитанът пристъпи в херметизирания хангар.
— Ето една мида, която никак не ми се ще да отварям — промърмори под нос.
— Да го срежа ли, капитане? — попита Тъбс.
— Не. Може да е миниран. — Той подаде сигнал на манипулаторната ръка, която пусна костюма. Металният скафандър се удари със звънтене в пода и разтресе стените на хангара.
— Божичко, капитане! — провикна се Тъбс. — Ако беше миниран…
Марсиани го смрази с поглед.
— Нямах предвид подобно миниране, а срещу отваряне. — Приближи до костюма и се наведе над него. Притежателят му несъмнено е бил висок човек. — Тези, които са ги носели… — поде той, но млъкна.
— Какво ще правим с това чудо? — попита Скокливеца, докато се приближаваше отзад.
— Засега няма да го закачаме. А като слезем на повърхността, ще видим какво можем да изкараме от него. — След като се нагледа достатъчно на „реликвата“, Марсиани й обърна гръб.