Фуриите на Калдерон

Тави видя как от ствола на едно дърво се откъсва сянка и започва плавно да се спуска надолу. Наподобяваше бегло формата на човешко тяло, но беше с размерите на дете. Извърна бледозелените си очи към Бърнард, който беше приклекнал на четири крака като животно. Листата и вейките на дърветата се извиха надолу, за да прикрият фурията. Килнал глава на една страна, Кипарис се вгледа за момент в Бърнард, после полетя напред със звука на шумолящи от вятъра листа и изчезна в храсталака.

Тави беше изтощен от бързането и се бореше да укроти дишането си.

– Какво има? – попита той.

Очите на чичо му бяха зареяни сякаш в нищото, но сега се спряха на него.

– Прав беше – каза той. – Браво, момчето ми. Някой се крие при мостчето. И има силна фурия.

– Разбойници? – прошепна Тави.

– Корд – присви очи чичо му.

– Мислех, че другите глави на холтове ще пристигнат по-късно днес – сключи вежди Тави. – А и защо им е да се крият?

Бърнард изпъшка, докато се изправяше.

– Да идем да разберем.

Тави последва чичо си, който тръгна по пътя с целеустремената, забързана походка на човек, тръгнал да прекоси мостчето, без да дава вид, че знае за криещите се в храсталака. Тогава, без всякакво предупреждение, той се извърна рязко наляво и опъна лъка. Завършващата със сиви пера стрела полетя към един гъсталак, на няколко крачки от каменното мостче, което минаваше над ромолящия поток.

Тави чу крясък и видя нещо да се мята лудо и да кърши клоните на гъсталака. Секунда по-късно оттам изскочи момче на неговата възраст, което стискаше с ръка дъното на панталоните си. То имаше едро телосложение и лице, което можеше да мине за красиво, ако не беше изкривено от кисела гримаса. Битан, от Кордхолт, най-малкият син на Корд.

– Враните да те накълват! – изпищя той. – Да не си се побъркал?

– Битан! – викна Бърнард от очевидно престорена изненада. – О, не. Нямах представа, че си ти.

По-надолу по пътя второ момче изскочи от скривалището си – най-големият син на Корд, Арик. Той беше по-слаб от брат си, по-висок и с няколко години по-голям от него. Носеше косата си опъната назад и вързана на опашка. Веждите му бяха сключени в замислено изражение. Погледна тревожно към Бърнард и викна на брат си:

– Битан? Добре ли си?

– Не! – викна ядосано момчето. – Прострелян съм!

Тави изгледа изпитателно момчето и промърмори на чичо си:

– Наистина ли го простреля?

– Само го одрасках. Съвсем мъничка драскотинка.

– Значи, си го улучил в мозъка – ухили се до уши Тави.

Бърнард се усмихна на шегата, но не отговори.

От далечния край на пътя се разнесе шумолене на листа и пукане на съчки. Малко след това главата на Кордхолт се появи насред папратта. Не беше кой знае колко висок, но раменете му изглеждаха несъразмерно широки за това тяло, а мускулестите му ръце бяха неестествено дълги. Корд носеше протрита и кърпена сива туника, която отчаяно се нуждаеше от пране. Беше обут с груби панталони от кожа на гаргант. На врата му се полюшваше тежка метална верига – символ на властта, каквато носеха всички собственици на холтове. Тя също като туниката му беше мръсна и цялата на тъмни петна, но Тави реши, че така подхожда добре на чорлавата му посивяла коса и оредялата брада.