Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
Но нека се върна към въпроса, който най-много ни интересуваше и върху който най-дълго сме спорили, когато вечерите ни не са били проваляни от бърборенето на хора без елементарно разбиране на професията: въпросът „какво е велик иконом“.
Доколкото ми е известно, независимо от безкрайните разговори на тази тема през годините, в професионалните ни среди са правени твърде малко опити за формулиране на някакво официално становище. Единственият пример, който ми идва наум, е опитът на дружество „Хейс“ да си изработи критерий за членство. Може би не сте чували за това дружество, защото почти никой не го споменава в наше време. Но през двайсетте и началото на трийсетте години то имаше огромно влияние върху по-голямата част от Лондон и околните графства. Дори мнозина считаха това влияние за прекомерно и се зарадваха, когато дружеството бе принудено да разпусне своите членове през 1932 или 1933 година.
Дружество „Хейс“ претендираше, че приема за членове „само първокласни икономи“. Голяма част от влиянието и престижа му, спечелени с времето, се дължеше на факта, че за разлика от други подобни организации, които постоянно се появяваха и изчезваха, в дружеството членуваха малко хора и това донякъде оправдаваше претенциите му. По устав никога и по никакъв повод броят им не биваше да надвишава трийсет, а обикновено се придържаше към девет или десет. Това и фактът, че дружество „Хейс“ бе склонно към тайнственост, за известно време обгръщаше организацията със своеобразна мистика и обясняваше защо периодичните им изказвания по професионални въпроси се приемаха като природни закони.
По един въпрос обаче в началото те упорито мълчаха — и това беше собственият им критерий за членство. Но натискът да го обявят ставаше все по-силен, докато най-после, в отговор на цяла серия писма, появили се в професионалния ни вестник, дружеството призна, че приоритетно изискване за кандидата е „той да служи в известно имение“. Макар че, добавяха, „това само по себе си изобщо не е достатъчно“. По-нататък ставаше ясно, че дружеството не смята именията на бизнесмените или „новите богаташи“ за „известни“, и според мен подобно старомодно виждане драстично намали шансовете му да се превърне в арбитър за нашата професия. В друго писмо дружеството защитава позициите си, като казва, че наистина приема твърдението на своите опоненти, че в домовете на някои бизнесмени могат да се открият отлични икономи, но според тях „къщите на истинските дами и господа никога не остават дълго без услугите на такива личности“. Човек трябва да вярва в преценката на „истинските дами и господа“ или „по-добре да прегърнем идеите на болшевишка Русия“. Това предизвика още по-силно негодувание и в писмата все повече се настояваше за по-ясно определяне на критериите за членство. Най-после в кратко послание до вестника бе заявено — ще се опитам да цитирам точно, макар и по памет: „Най-важният критерий е кандидатът да притежава професионално достойнство. Никой няма да бъде приет за член, независимо от всичките си други качества и умения, ако не отговаря на това условие.“
Въпреки всичките ми резерви по адрес на дружеството, мое твърдо убеждение е, че специално това изискване отразява истината. Да вземем личностите, за които сме единодушни, че са „велики“ икономи, примерно мистър Маршал или мистър Лейн. Действително излиза, че качеството, което ги отличава от всички изключително компетентни икономи, най-добре се характеризира с думата „достойнство“.
Разбира се, оттук веднага следва другият въпрос: от какво се определя достойнството? Точно на тази тема с колеги от ранга на мистър Греъм водехме най-плодотворните разговори. Мистър Греъм смяташе, че този вид „достойнство“ е нещо като женската красота и следователно всички опити да го дефинираме са абсолютно безсмислени. Аз от своя страна държах на мнението, че да се прави подобен паралел би означавало да се омаловажи „достойнството“ на колеги като мистър Маршал. Освен това основното ми възражение срещу тази аналогия бе логично следващият извод, че това „достойнство“ е дар божи и човек или го притежава, или не; и ако го няма, да се стреми към него е точно толкова безсмислено, колкото и опитите на грозната жена да стане красива. И докато приемам факта, че мнозинството икономи вероятно успяват да разберат, че не носят необходимия капацитет за него, аз съм твърдо убеден, че този вид „достойнство“ е нещо, към което съзнателно можеш да се стремиш по целия си професионален път. И съм сигурен, че „великите“ икономи, които го притежават, са го придобили след много години на обучение и задълбочено натрупване на опит. Следователно от професионална гледна точка да приемем мнението на мистър Греъм, би било твърде пораженческо.