Аленият бряг
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Пендъргаст“ #15
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-769
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Аленият бряг». Краткое содержание книги:
заплашителна история. Много по-страшна, отколкото специалният агент на
ФБР Алойшъс Ш. Л. Пендъргаст може да си представи. Пендъргаст заминава в
своето ретро „Порше“ за тихото крайбрежно градче Ексмут в Масачузетс
заедно със своята повереничка Констънс Грийн, за да разследва кражбата на
безценна колекция от вина в Нова Англия, собственост на известния скулптор
Пърсивал Лейк.
Ексцентричен като всеки човек на изкуството, той живее в стар морски фар –
най-старата сграда в околността северно от Салем… Но в мазето на фара,
където е била съхранявана колекцията, намират нещо много по-
обезпокоително: зад стелажите за бутилки има зазидана ниша, в която някога
е лежал окован човешки скелет…
Специален агент Алойшъс Пендъргаст – един от най-интересните и
завладяващи герои в съвременната криминална литература – се завръща в
спиращия дъха нов роман на Дъглас Престън и Линкълн Чайлд „Аленият бряг“.
— Някой друг път. Нататък.
— Двойката на масата до прозореца. Марк и Сара Лили. Той управлява местната застрахователна фирма и се занимава с дребни инвестиции. Собственици са и на финансова къща. Фамилията му е много стара, впрочем както фамилиите на повечето ексмутци. Произхождат от Олдъм.
— Олдъм?
— Малко градче на остров Крау южно оттук. Разрушено от ураган през 1938 година. Повечето от жителите му се заселват в град Дил Таун, който бил изоставен. Семейство Лили се сродява с аристокрацията в Ексмут или тези, които искат да минават за такава.
Пендъргаст кимна към мъжа със сако от туид, който вечеряше на бара.
— А този любопитен тип с кожените кръпки на лактите?
— Не е тукашен. Очевидно е англичанин. Вече беше тук преди няколко седмици. Прави исторически проучвания на една морска мистерия, много популярна по тези места. Върнал се е, но не зная защо.
— Морска мистерия?
— Изчезването на парния кораб „Пембрук Касъл“ през 1884 година на път от Лондон за Бостън. Изчезнал през нощта някъде на североизток между нос Елизабет и нос Ан. Не откриват никакви следи, няма дори парче дърво. От време на време тук идват хора, които се опитват да разберат какво се е случило. Нещо като „Летящият холандец“ и „Мери Селест“[12].
— Любопитно. Как се казва господинът?
— Морис Маккул.
— Запознахте ли се?
— Не, но трябва да кажа, че има нещо подозрително у него. Ако не беше външен човек, щеше да е първият заподозрян за кражбата на колекцията ми. Морис Маккул… и това ако не е фалшиво име.
— Напротив, никой няма да си измисли подобен псевдоним.
Лейк замълча, докато сервитьорката подреждаше големите плата със сурови стриди върху канапе от натрошен лед, заобиколено от съдчета с коктейлен сос, резенчета лимон, настърган хрян.
— Как ги ядете?
— Само с лимон.
— Точно така трябва. – Лейк се зае да изстисква парчетата лимон върху лъскавите големи тела на стридите и гледаше как краищата им се завиват, когато лимонената киселина плисне върху тях.
— След вас.
Пендъргаст взе една стрида, поднесе я с ловък жест до устата си и безшумно засмука месото, свали празната черупка с котешка грация и попи устните си.
Лейк също взе една и двамата потънаха в мълчание, защото се заеха бързо да всмукват една след друга едрите стриди, докато накрая върху платата останаха само купчини проблясващи празни черупки.
Пендъргаст за последен път попи устните си, след това сгъна салфетката и погледна часовника си.
— Трябва да вървя. Беше много вкусно благодаря за идеята!
— Удоволствието беше мое.
Имаше нещо в този тип, което Лейк намираше странно привлекателно: енергичното бледо лице, черният костюм, аскетичният външен вид… и не на последно място, ненаситният му апетит за стриди.
7.
Морис Маккул си тръгна от ресторанта на странноприемницата, като се чувстваше пълен с енергия въпреки овчарския пай, който тежеше като камък в стомаха му. Блюдото се беше оказало подигравка с истинския пай, но той приятно се изненада от чудесния избор от местни бири и ейл, които човек може да намери в Америка днес. По време на последното му идване преди двайсет години беше трудно да се намери нещо различно от „Куърс“.
Маккул беше ентусиазиран пешеходец. У дома в Пенрит, Къмбрия, винаги излизаше след вечеря на разходка, за да улесни храносмилането. Той вярваше свято в чистия въздух и нуждата от физически упражнения. Точно по време на тези разходки след ядене му идваха историческите прозрения и идеи.
Тази разходка обаче нямаше да е само за раздвижване, тя имаше цел. Той извади нарисувана на ръка карта от джоба си, разгъна я, за да се ориентира, и пое към боядисаната в сребристо дървена стълба, която се спускаше от края на отвесните скали към брега долу.
Вълните идваха на постоянни интервали, разбиваха се с гръм и със съскане поемаха нагоре по пясъка. Оттегляха се, проблясвайки, за да повторят всичко отначало. Като се придържаше към ивицата пясък, която все още беше твърда от оттеглилата се вода, той продължи надолу по брега към широките тресавища, където река Ексмут се вливаше в залива. Прословутите конски мухи, които властваха през дневните горещини, се бяха изпокрили в хладната октомврийска вечер.
12
„Летящият холандец“ е легенда, но „Мери Селест“ е действителен кораб призрак, открит без екипаж през 1872 г. – Б.пр