Аленият бряг

— Човек на име Пърсивал Лейк, който желае да ви наеме за частно разследване.

Пендъргаст вдигна ръка, за да отхвърли изцяло тази идея, но направи пауза, за да попита.

— Спомена ли за какво престъпление става дума?

— Отказа да навлезе в подробност.

Пендъргаст сякаш потъна в мисли, докато паякообразните му пръсти леко почукваха по позлатеното гръбче на ръкописа.

— Пърсивал Лейк… Името ми е някак познато. Констънс, би ли била така добра да го провериш в… как се казваше тази търсачка? Наречена на голямо число?[3]

— Гугъл?

— Точно така. Моля, гуглирай го.

Констънс вдигна ръце от пожълтелите с годините клавиши от слонова кост, отдалечи се от инструмента, отвори малък шкаф и издърпа подвижната поставка на лаптопа. След това набра името.

— Има скулптор с това име, който създава монументални паметници от гранит.

— Значи прав съм бил, че ми е познато. – Пендъргаст свали ръкавиците и ги остави настрана. – Въведи го.

— След като Проктър излезе. Констънс се обърна към Пендъргаст със смръщено чело.

— Нима средствата ни са толкова намалели, че трябва да прибягваш до работа на черно?

— Разбира се, че не са. Обаче творчеството на този човек, макар и старомодно, е вдъхновяващо. Доколкото си спомням, фигурите му израстват от камъка точно както недовършеният „Непокорен роб“ на Микеланджело. Най-малкото, което мога да направя за него, е да го приема.

Миг по-късно Проктър се върна. Зад него на прага стоеше впечатляващ мъж. Беше може би на шейсет и пет, с гъста, рошава бяла коса. Косата беше единственото, което изглеждаше старо у него близо два метра висок, със симпатично лице с грубовати черти, почерняло от слънцето и стегнато, атлетично тяло. Носеше снежнобяла ленена риза, син блейзер и жълто-кафяви спортни панталони. От него лъхаше на добро здраве и активен живот. Ръцете му бяха огромни.

— Инспектор Пендъргаст? – Лейк отиде при него с големи крачки и протегната ръка, обгръщайки бледната длан на домакина с огромната си лапа, и така я разтърси, че той едва не обърна шерито си.

Инспектор? Констънс едва не изстена на глас. Изглежда нейният попечител щеше да получи нужното му вдъхновение.

— Господин Лейк, моля седнете – покани го Пендъргаст.

— Благодаря. – Лейк седна, прехвърли крак върху крак и се облегна удобно.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? Шери?

— Няма да ви откажа.

Проктър безмълвно наля малка чашка и я остави до лакътя на госта. Скулпторът отпи глътка.

— Отлична напитка, благодаря. Благодарности и че се съгласихте да ме приемете.

Пендъргаст наклони глава.

— Преди да ми разкажете своята история, трябва да кажа, че не мога да имам претенции за чина инспектор. Това би било твърде британско. Аз съм само специален агент на ФБР.

— Предполагам, че съм чел твърде много криминални романи. – Мъжът се размърда на стола си. – Позволете да премина направо на въпроса. Живея в малък крайбрежен фар в Северен Масачузетс на име Ексмут. Тихо място, встрани от туристическите маршрути, дори през лятото остава неизвестен за тълпите летовници. Преди трийсет години с жена ми купихме стария фар и къщата на пазача на нос Уолдън и оттогава живея непрекъснато там. Оказа се отлично място за моята работа. Винаги съм бил ценител на хубавото вино червено, бялото не ме интересува и мазето на къщата се оказа точното място за доста голямата ми колекция. Изкопано е в земята и има каменни стени и под. Температурата и през лятото, и през зимата е тринайсет градуса. Както и да е. Преди няколко седмици отидох в Бостън за дълъг уикенд. Когато се прибрах, намерих един от задните прозорци счупен. От къщата нищо не беше изчезнало, но когато слязохме в мазето, то се оказа опразнено. Цялата ми колекция беше изчезнала!