Аленият бряг
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Пендъргаст“ #15
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-769
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Аленият бряг». Краткое содержание книги:
заплашителна история. Много по-страшна, отколкото специалният агент на
ФБР Алойшъс Ш. Л. Пендъргаст може да си представи. Пендъргаст заминава в
своето ретро „Порше“ за тихото крайбрежно градче Ексмут в Масачузетс
заедно със своята повереничка Констънс Грийн, за да разследва кражбата на
безценна колекция от вина в Нова Англия, собственост на известния скулптор
Пърсивал Лейк.
Ексцентричен като всеки човек на изкуството, той живее в стар морски фар –
най-старата сграда в околността северно от Салем… Но в мазето на фара,
където е била съхранявана колекцията, намират нещо много по-
обезпокоително: зад стелажите за бутилки има зазидана ниша, в която някога
е лежал окован човешки скелет…
Специален агент Алойшъс Пендъргаст – един от най-интересните и
завладяващи герои в съвременната криминална литература – се завръща в
спиращия дъха нов роман на Дъглас Престън и Линкълн Чайлд „Аленият бряг“.
Той вдишваше соления въздух със задоволство. Беше вече толкова близо… съвсем близо. Макар да имаше някои удивителни наистина крайно необясними – аспекти, беше сигурен, че е разкрил главната загадка.
Брегът беше пуст, като се изключи малката фигурка зад него, която също се наслаждаваше на вечерната си разходка. Фигурата се бе появила най-неочаквано, сякаш изскочи от тресавището. На Маккул не му беше приятно, че някой може да види къде отива, и ускори крачка, за да остави колегата си по разходки назад. Докато крачеше, фарът на далечния скалист нос започна да просветва. Без съмнение автоматично се включваше при залез-слънце. Оранжевият кръг на слънцето бързо потъваше зад очертаващите се по края на тресавището редици борове.
Брегът завиваше навътре там, където един ръкав от Ексмут влизаше в океана. Течението се изливаше от широкото устие с отлива, оголвайки тъмносиви ивици кално дъно. От него се носеше силна, но не напълно неприятна миризма. Когато взимаше завоя. Маккул погледна назад и беше твърде изненадан да види, че фигурката зад него вече го бе наближила. Мъжът сигурно крачеше бързо, а може би дори тичаше, за да го доближи толкова. Дали не се опитваше да го настигне? Дори от това разстояние външният вид на човека изобщо не хареса на Маккул.
Едва забележима пътека водеше през блатната трева покрай редицата дървета и той ускори още крачките си. Сега мъжът беше на около трийсетина метра зад него, облечен в груби и твърде странни на вид дрехи. Поне такова беше впечатлението на Маккул от бързия поглед, който стрелна към него.
Той върнеше бързо по пътеката, като от време на време надничаше в грубата карта. Пристанището от деветнайсети век, отдавна изоставено, беше зад следващия завой на устието. Когато зави, то се появи пред очите му: поредица дървени стълбове, които се простираха в няколко успоредни редици, стърчащи над водата пънчета навътре в залива. Гредите, някога оформяли пода, отдавна ги нямаше. Масивни грубо одялани гранитни блокове още се издигаха по протежение на брега щяха да стоят там до края на света – каменните основи на докове за товарене и разтоварване, пристани, заедно с останките на фабрика за преработка на риба. Маккул грижливо беше картографирал района. Беше използвал исторически документи и снимки, за да възстанови вида на пристанището от 80-те години на XIX век. Тук траулерите, рибарските лодки и крайбрежните корабчета бяха понасяли бавния икономически упадък от времето, когато китоловството беше в своя апогей през XVIII и началото на XIX век. Умиращото пристанище най-накрая беше загинало под ударите на прословутия ураган Янки Клипер през 1938 г. Модерното пристанище беше построено по-навътре в устието, на по-закътано място. Обаче градът така и не се беше възстановил напълно от този удар.
Когато пред очите му се показаха зарязаните пристани, Маккул чу зад себе си някакъв шум. Обърна се и откри, че мъжът решително го наближава. Сега установи каква плашеща и абсурдна фигура беше: със странно изкривено лице, стърчаща като домакинска тел червеникава къдрава коса, смущаващи влажни устни, по-дебели от едната страна, лицето, покрито с петна болезнени лунички, козя брадичка и мустаци, изпъкнало чело и гъсти, рошави сключени вежди. Маккул смяташе, че познава всички хора в града, но този тип не беше виждал никога преди това. Беше като изскочил от някой кошмар.
В едната си ръка носеше щик и щом наближи, го извади от канията е метален звън.
С неволен вик от объркване и страх Маккул се обърна и хукна към старите кейове. Преследвачът му също се затича, без да се приближава или изостава, все едно преднамерено го гонеше напред.
Маккул извика отново за помощ, после пак, но беше далеч от града и огромното тресавище отвъд гниещите пристани погълна гласа му.
В опит да избяга от преследвача си, той скочи от пътеката, изкатери се с усилие по насипа над първия кей, прескочи каменната основа и си проби път през малинови храсталаци. Чуваше как преследвачът му си пробива път след него.
— Какво искате? – извика Маккул, но не получи отговор.
Малинакът късаше панталоните и ризата му, дереше го по лицето и ръцете. Той изскочи от другата страна на храсталака и продължи по очертанията на насипа, препъвайки се край гниещата, рухнала в себе си консервна фабрика и преплетени ръждясали стоманени въжета и вериги.
Това не беше нормално. Преследваше го някакъв луд.
От паника захлипа, зяпаше за въздух, едва дишаше. В страха си се спъна в строшена част на каменната основа, падна, търкулна се надолу до половината на насипа, успя да се изправи на крака и се втурна в прострелите се пред него блатни треви. Може би щеше да успее да се скрие някъде из треволяка. Той продължи напред през гъстите треви, като размахваше ръце. Погледна назад. Червенокосият луд продължаваше да го следва, очите му като въглени, движеше се сякаш без усилие, стиснал в ръка щика.