Аленият бряг

— Ни най-малко. – Констънс се вгледа по-внимателно в жената. Изглеждаше на около петдесетина години. Възбуденото й изражение подсказваше скучно ежедневие и копнеж за клюкарстване. Пред нея стоеше човек, който знаеше всичко, случващо се в града.

— Просто сме старомодни – обясни тя с друга насилена усмивка.

— На почивка ли сте?

— Не, разследваме обира във винарската изба на Пърсивал Лейк.

Последва известно мълчание.

— Значи мъжът в черния костюм е частен детектив?

— Нещо такова. Аз съм неговата асистентка.

Жената започна да нервничи.

— Чудесно – каза тя и взе да мести някакви папки по бюрото, изведнъж много заета.

Може би Констънс беше избързала с обяснението защо са дошли в града. Щеше да опита друг подход.

— Откога работите тук? – попита тя.

— Двайсет и шест години.

— Харесва ли ви?

— Градчето е хубаво, хората дружелюбни.

— Престъпността голяма ли е?

— О, не. Почти няма престъпления. Последното убийство, което се случи тук, беше през 1978 година.

— А други престъпления?

— Обичайните. Повечето дело на деца. Вандализъм, кражби от магазини, пиене на алкохол от непълнолетни. Такива работи.

— Значи случилото се е необичайно? Да арестуваш някого за нарушаване на обществения ред и скитничество?

Нервната ръка на жената оправи прическата й.

— Не мога да кажа. Извинете, но трябва да си гледам работата. – Тя отново заби поглед в папките на бюрото.

Констънс почувства огорчение. Как успяваше Пендъргаст да го прави? Трябваше да обърне повече внимание на неговите методи.

В късния следобед младият полицай излезе отново от задните помещения и даде няколко листа на рецепционистката.

— Госпожице Грийн? – повика я жената.

Тя се изправи.

— Гаранцията е определена на петстотин долар.

Докато Констънс пишеше чека, жената й обясни условията и плъзна книжата към нея. Тя ги подписа.

— Няма да отнеме още дълго – обеща тя.

Така се оказа, защото пет минути по-късно Пендъргаст се появи на вратата в изненадващо добро настроение. Торбичката с хавайските ризи беше изчезнала.

— Отлично, повече от отлично – каза той. – Хайде да си вървим.

Докато крачеха към колата. Констънс запази мълчание.

— Как докара колата дотук? – попита Пендъргаст, когато я видя пред участъка.

Тя му обясни.

Той се намръщи.

— Бих искал да помниш, че в този малък град се крият опасни хора.

— Повярвай ми, този младеж не беше от тях.

Когато се качиха в поршето, Констънс усети как раздразнението й нараства. Той протегна шепа и ключовете, но тя не помръдна.

— Алойшъс?