Ангелите не оцеляват на леда

— Какво има този път, Виталий Николаевич? — недружелюбно попита Баглаев. — Още някаква страшна история за възможно отмъщение?

— Уви — картинно разпери ръце адвокатът. — Всичко е много по-прозаично. Имам свидетел, който е видял Ламзин, докато той е слизал по стълбището след Болтенков.

— Така. И какво?

— Той е видял добре с какви дрехи е бил Ламзин. И може да ги опише подробно. Описанието им напълно съвпада с описанието на дрехите, които бяха представени на експертизата. С други думи, Ламзин ви е предоставил именно дрехите, с които е бил облечен, когато е изтичал след Болтенков, а по тях, както установи експертизата, няма никакви следи. А вие се съмнявахте и не скрихте своите съмнения, Тимур Ахмедович. Лично вие казахте, че Ламзин може да ви е предоставил всякакви дрехи, а не онези, с които действително е бил облечен в момента на изстрела, имал е всички възможности за това. И именно затова резултатът от експертизата не ви убеди. Ето, аз ви намерих свидетел.

— Дайте искането. — Баглаев протегна ръка, без да поглежда адвоката. — Ще го видя.

Кирган му подаде двата екземпляра. Изчака не повече от минута, през която внимателно следеше очите на следователя, сновящи по редовете.

— Тимур Ахмедович, а може би ще ни разпитате?

— Ще разгледам искането ви и ще съобщя решението си — сухо отговори Баглаев.

— Тимур Ахмедович, аз съм сигурен, че ще вземете положително решение. Работата е очевидна, не бива да се отказвате от такова доказателство. А човекът седи в коридора. Няма да ви отнемем много време.

Изразът на лицето на Баглаев беше странен. Именно такъв израз Кирган обикновено виждаше у хора, които разбират, че е настъпил моментът, в който те трябва да вземат неприятно за тях решение. При следователите такива моменти най-често бяха свързани с ясното разбиране, че версията, над която те толкова упорито са работили и в която твърдо са вярвали, не просто се е разклатила, а практически е рухнала. А заради тази версия вече са били взети процесуални решения, за които ще трябва да се отчитат и пред съда, и пред собственото си ръководство. А понякога и пред съвестта си.

Кирган търпеливо чакаше. От опит знаеше, че в такива моменти понякога трябва да донатисне, но понякога е по-добре да премълчи, за да не развали работата. Тимур Ахмедович явно беше от хората, които не понасят никакъв натиск.

— Давайте свидетеля си — каза той най-сетне.

„Значи нещо става — мислеше си Кирган, докато слушаше как свидетелят отговаря на въпросите на Баглаев. — Някаква информация все пак си е проправила път до съзнанието на следователя и го е накарала да се усъмни във виновността на моя подзащитен. Добре, добре.“