![Честотата на Шуман [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/6/0/chestotata-na-shuman-bg-download.jpg)
Честотата на Шуман [bg]
- Автор: Райд Кристофер
- Серия: Надзирателят #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546555052
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Честотата на Шуман [bg]». Краткое содержание книги:
Уилсън се загледа в пода, после каза честно:
- Знаете ли, смешно е. Имаме си машина на времето, а нямаме време. Виждате ли иронията?
- Казах ви същото при първата ни среща.
- Знам.
Бартън се опита да се усмихне, но мускулите на лицето му не се подчиняваха. Той махна ръката си от рамото на Уилсън и го погледна, сякаш гледаше отдавна изгубения си син.
- Знаете ли... завиждам ви. Предстои ви невероятно приключение.
- Само гледайте вие с приятелката ви да не оплескате нещата - отвърна Уилсън. После пристъпи напред и прегърна сърдечно Бартън.
- Не се безпокойте - каза Бартън, докато го притискаше към себе си. - Всичко ще бъде наред.
Уилсън знаеше, че думите му целят да го ободрят, но ефектът не бе такъв. Част от него не искаше да заминава. Секундите се изнизваха. Накрая той пое дълбоко дъх и отстъпи назад. „Спри да мислиш. Просто влез вътре“ - каза си. С ускорено дишане се провря между титановите пръстени, влезе през тесния люк и се качи в блестящата топлина на сферата на имплодера.
Бартън затвори вратата и вдигна палци към него. Външно изглеждаше спокоен, но в действителност сърцето му сякаш щеше да се пръсне.
Обратното броене на стената продължаваше:
5 минути и 17 секунди
След по-малко от шест минути Бартън щеше да постигне всичко, за което се бе трудил над две години. Изпълваше го облекчение, примесено с трепетно очакване. Скоро щеше да е изиграл своята роля в невероятната мисия, доминирала всеки аспект от живота му в последно време.
Уилсън стоеше сам в сферата на имплодера. Идеше му да се разсмее. „Какво правя тук, по дяволите?“ - запита се той. Все едно се беше озовал в някакъв гигантски аквариум. Нагласи едната си контактна леща. Трудно му беше да повярва, че от носенето им може да зависи дали ще остане жив. Усмихна се - след малко с негово съгласие лазери щяха да разградят молекулите и атомите на тялото му. Беше почти смешно. Почти.
Бартън влезе енергично в командния център и попита:
- Всички станции ли са готови?
Дванайсетте члена на Меркуриевия екип трескаво проверяваха системите. Накрая всички обърнаха погледи към лидера си.
- Тук всичко изглежда добре - каза Дейвин.
Бартън отиде при главната конзола и застана до Карин.
- Прегръдка? - прошепна тя. - Доста нетипично за теб.
- Уилсън беше нервен - отвърна Бартън. - Мисли, че може да прецакаме нещата.
- Аз нямаше да съм нервна, ако бях на негово място. Всичко е нормално - добави тя по-високо и погледна холографското изображение пред себе си. - С този експеримент творим историята.
„Нямаш си представа колко си права“ - помисли си Бартън.
Температурата в действителност беше със 17,5 градуса по-висока, отколкото показваха уредите. Бартън беше препрограмирал сензорите - решението на проблема се беше оказало зашеметяващо просто. Пръстът му увисна над червения превключвател. Температурата беше идеална и най-сетне бе време да започнат. Той хвърли още веднъж поглед към Дейвин и попита:
- Готови ли сме за опитното прехвърляне?
- Всички системи са в готовност - отвърна Дейвин.
- Потвърждавам - обади се Андре. - Всички системи са в готовност.
Един по един останалите учени в командния център дадоха потвържденията си. Бартън се загледа към Уилсън през стъклената стена. „Това е, приятелю - помисли си. - Вече няма връщане“. Изведнъж го осени откровение. „Гледам Надзирателя“ - осъзна той. У Бартън нямаше и капка съмнение, че Уилсън е човекът, за когото говореха свитъците от Мъртво море.
Натисна бутона. Чу се изщракване и процесът по прехвърлянето започна.
Сърцето на Уилсън се сви. Бартън го гледаше със странна физиономия зад относителната безопасност на дебелото бронирано стъкло. „Прав си, Бартън - помисли си той. - Аз съм пълен идиот“.
Със силен металически звън бляскавите обръчи около сферата започнаха да се въртят. Осветлението в лабораторията примигна. Уилсън се взираше в лицата на учените зад стъклото, местеше поглед от един член на екипа към друг. „Обзалагам се, че всички ме мислят за идиот“.
- Късно ли е да променя решението си? - извика той.
Един-единствен лъч златна светлина внезапно блесна в мрака и Уилсън присви очи. Първият енергиен залп беше изстрелян към него. „Мисли си за Рембранд - каза си той. - За спящото бебе и ангелите“.