Диамантената ера
- Автор: Стивънсън Нийл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената ера». Краткое содержание книги:
Тъкмо когато си събираше нещата, се появи спешно предложение за работа. Тя прегледа информационния екран; ролята нямаше да й донесе много пари, но пък траеше кратко време. И Миранда я прие. Чудеше се кой ли й изпраща спешни предложения за работа; преди шест години това се бе случвало редовно, но след като започна да работи във вечерната смяна, тя по принцип беше станала едно от многото лесно заменими западни момичета за всичко с непроизносимо име.
Приличаше на някакво странно бохемско произведение на изкуството, някакъв проект за интеракторски семинар от далечното й минало: сюрреалистичен пейзаж с абстрактни цветни геометрични форми, като от време на време от разни плоски повърхности изскачаха някакви лица, които си казваха репликите. Лицата бяха със странно релефно покритие, сякаш имаха специално боядисан грим или пък бяха издълбани върху обелки от портокали, кожа от алигатор или индонезийски плодове.
— Тя ни липсва — каза едно от лицата с глас, който беше смътно познат, но се разливаше в странен и призрачен отекващ стон.
— Къде е? — попита едно друго лице с доста позната форма.
— Защо ни напусна? — добави трето лице и дори през маската на грима и променения глас Миранда разпозна Карл Холивуд.
— Само ако можеше да е с нас на партито! — извика друго лице, в което Миранда позна една своя колежка от екипа на „Парнас“, която се казваше Кристин някоя си.
Дубльорският екран й подаде реплика: Съжалявам, момчета, но тази вечер ще работя до късно!
— Добре, добре — въздъхна Миранда, — излизам от текста. Къде сте?
— На купона на трупата, глупаче! — отвърна Карл. — Навън те чака такси — не е от най-големите, но…
Миранда излезе от интерактива, довърши почистването на сцената и я остави отворена, за да може някой от колегите й да дойде по-късно и да поработи по време на златната смяна. Хукна сред хаотичната поредица от пластмасови херувимчета, музи и троянци, после през фоайето, където няколко интерактори-чираци със замъглени погледи почистваха останките от тазвечершното представление на живо и излезе на улицата. Там, осветено от призрачния розово-лилав неон на голямото платнище, я чакаше едно такси с включени фарове.
Логично бе да се изненада, когато шофьорът се насочи към Бънд, а не към зоните със средно високи сгради в Пудонг, където западняците без племенна принадлежност и с нисък доход обикновено си купуваха апартаменти. Партитата на трупата обикновено ставаха във всекидневната на някой от трупата.
След това напомни на себе си, че в днешно време „Парнас“ е добър и печеливш театър, че разполага с цяла сграда някъде, която е пълна със създатели на нови интерактиви, че текущата продукция на „Макбет“ му струва един куп пари. Карл бе летял до Токио, Шенжен и Сан Франциско да търси инвеститори и не се беше върнал с празни ръце. Всички билети за следващия месец бяха продадени.
Тази вечер в залата имаше доста свободни места, защото повечето от хората, които идваха на премиерите, не бяха китайци, а не-китайците доста се притесняваха да излизат по улиците заради слуховете за „Юмруците на справедливата хармония“.
Миранда също се притесняваше, макар и да не си го признаваше. Таксито зави на едно място и фаровете му минаха през една групичка млади китайци, които се бяха събрали пред един вход. Когато единият от тях поднесе цигара към устните си, тя забеляза алена лента, вързана на китката му. Усети присвиване в гърдите, сърцето й подскочи и тя трябваше да преглътне няколко пъти. Младежите обаче не можеха да видят нищо през посребрените стъкла на таксито. Не се събраха около нея, за да насочат оръжията си и да се развикат: „Ша! Ша!“.
Хотел „Катей“ се извисяваше в средата на Бънд, на кръстовището с Нанжинг Роуд — пътят за родео на Далечния изток. Доколкото виждаше Миранда — може би чак до Нанжинг — той беше покрит от двете страни със западни и нипонски бутици и магазини, а въздушното пространство над улицата бе обсипано с големи колкото бадем аеростати, всеки от които си имаше своя собствена кинокамера, както и устройство за разпознаване на определени структури, като например подозрителни на вид групички от младежи, които биха могли да са членове на „Юмруците“.
Като всички други големи западни сгради по брега, и контурите на „Катей“ бяха направени от бяла светлина, което може би беше добра идея, защото иначе нямаше да прилича толкова на тях. Външният му дизайн на дневна светлина беше мрачен и потискащ.