Диамантената ера
- Автор: Стивънсън Нийл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената ера». Краткое содержание книги:
Лордът на справедливостта се усмихна търпеливо.
— Да оставим етикета настрана — една социална измислица, която не е релевантна с този въпрос — и да мислим по научному.
— О, само ако моят Джон си беше тук.
Той е тук, помисли си лорд Финкъл-Макгроу, във всяка една от тези книги. Не го каза обаче.
— Добре, тогава, аз ще се изложа на риска от унижение като предскажа, че Елизабет ще стигне първа до стената; че Нел ще намери тайния път; а вашата дъщеря първа ще посмее да мине по него.
— Сигурна съм, че никога не бихте могъл да се унижите в мое присъствие, Ваша милост — каза госпожа Хакуърт. Репликата й обаче беше чисто формална и той дори не я чу.
Обърнаха се отново към прозорците. Когато момичетата вече бяха стигнали до един хвърлей от стената, започнаха да се придвижват към нея по-обмислено. Елизабет се отдели от другите, хукна напред и първа докосна хладните камъни, следвана само на няколко крачки от Фиона. Нел вървеше най-отзад, без въобще да е променила походката си.
— Елизабет е внучка на граф, свикнала е да прави каквото си иска и по природа не е смирена; тя дерзае напред и смята, че постигането на всяка цел е нейно право по рождение — обясни Финкъл-Макгроу. — Тя обаче никога не мисли за това какво точно прави.
Елизабет и Фиона бяха поставили ръцете си върху стената, сякаш играеха на криеница и сега мижаха и брояха. Нел обаче бе спряла и въртеше глава отляво-надясно и обратно, за да огледа стената в цялата й дължина, която следваше все по-неравната повърхност на земята. След известно време протегна ръка към една част от стената, която беше на известно разстояние от нея, и тръгна нататък.
— Нел застава над нещата и разсъждава — каза Финкъл-Макгроу. — За другите момичета стената е само част от декора, нали? Нещо красиво, което да се разгледа и проучи. За Нел обаче не е така. Нел знае какво представлява една стена. Това е познание, с което се е сдобила по-рано, познание, за което не й е необходимо да разсъждава. Нея много повече я интересуват портите, отколкото стените. Тайните, скрити изходи са й особено интересни.
Фиона и Елизабет се движеха несигурно, прокарваха малките си розови ръчички по влажния камък, без да могат да разберат накъде ги води Нел. Нел вървя по тревата, докато не стигна до един малък склон. Когато се спусна надолу към основата на стената, се скри почти цялата.
— Отвор за оттичане — обясни Финкъл-Макгроу. — Моля ви, не се притеснявайте. Тази сутрин случайно минах оттам. Водата стига само до глезените, а диаметърът на отвора е точно като за осемгодишни момиченца. Участъкът е дълъг няколко метра — по-скоро ще свърши работа, отколкото да представлява някаква опасност, струва ми се.
Фиона и Елизабет се придвижваха предпазливо, изненадани от разкритието на Нел. И трите момичета изчезнаха в дупката. Няколко секунди по-късно можеше да се види как през тресавището зад стената подскача огненочервено кълбо. Фиона се покатери на една малка купчинка камъни, които маркираха началото на заблатената зона, и замаха въодушевено на приятелките си.
— Тайният проход е открит от Нел, но тя е предпазлива и търпелива. Елизабет е засрамена от предишната си импулсивност — чувства се глуповато и дори може би е малко кисела. Фиона…
— Фиона без съмнение вижда магическа врата към някое омагьосано царство — рече госпожа Хакуърт — и дори сега е стъписана, че не сте напълнили всичко наоколо с еднорози и дракони. И за минутка не би се поколебала да полети надолу по тунела. Този не е светът, в който иска да живее моята Фиона, Ваша милост. Тя иска един друг свят, където на всяка крачка има вълшебства, а приказките оживяват и…
Гласът й затрепера и тя прочисти гърлото си сконфузено. Лорд Финкъл-Макгроу я погледна и видя изписана на лицето й болка, която обаче беше бързо скрита. Разбра останалата част от изречението, без да го е чул: …и мъжът ми е тук с нас.
По чакълестата пътека, която минаваше по края на градините, поеха мъж и жена на коне, минаха през портата от ковано желязо в каменната стена, която се отвори за тях. Мъжът беше синът на лорд Финкъл-Макгроу, а жената — неговата съпруга; двамата бяха излезли с конете си, за да държат под око дъщеря си и двете й малки приятелки. Когато видяха, че от зоркото им наблюдение вече няма нужда, лорд Финкъл-Макгроу и госпожа Хакуърт се извърнаха от прозореца и инстинктивно се приближиха към огъня, пламтящ в каменна камина с размерите на гараж. Госпожа Хакуърт седна в малък люлеещ се стол, а лордът на справедливостта си избра старо и невероятно разбито кожено кресло. Един слуга им наля още чай. Госпожа Хакуърт закрепи с две ръце чинийката и чашката на скута си и се опита да се овладее.