Диамантената ера
- Автор: Стивънсън Нийл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената ера». Краткое содержание книги:
— Отдавна имам желание да задам някои въпроси за местонахождението и дейността на съпруга си, които още от самото начало на отсъствието му са пълна тайна за мен — започна тя, — но въпреки това бях подведена да вярвам на съвсем общите и премерени фрази, които той изрече, че природата на тази дейност е тайна и че ако Ваша милост знае нещо за това — а че вие знаете е едно доста удобно предположение от моя страна, — трябва да се отнесете към това знание с безпогрешна дискретност. Струва ми се не е необходимо да споменаваме, че аз няма да използвам и минималната си способност за убеждаване с намерение да ви накарам да нарушите доверието, което някоя по-висша сила ви е оказала.
— Нека приемем, че и двамата с вас ще направим всичко възможно, за да останем честни и почтени — рече Финкъл-Макгроу с убедителна и формална усмивка.
— Благодаря ви. Съпругът ми продължава да ми пише писма всяка седмица, но те са изключително общи, а не конкретни, и при това доста повърхностни. През последните месеци обаче писмата се изпълниха със странни образи и емоции. Някак са… странни. Започнах да се притеснявам за психическото му здраве, както и за успеха на всяко начинание, което залага на разумната му преценка. И въпреки че нямам нищо против да понеса отсъствието толкова, колкото е необходимо, за да изпълни задълженията си, несигурността вече започва да ми тежи прекалено много.
— Аз не съм съвсем неосведомен по този въпрос, а освен това не мисля, че нарушавам каквото и да било доверие, когато казвам, че вие далеч не сте единствената, която е изненадана от продължителността на отсъствието му — каза лорд Финкъл-Макгроу. — Ако не греша, хората, които замислиха мисията му, също не са очаквали, че ще продължи толкова дълго. Може би страданието ви ще намалее, макар и с минимална степен, ако знаете, че доколкото ни е известно, въобще не е в никаква опасност.
Госпожа Хакуърт се усмихна само от добро възпитание, при това не за дълго.
— Малката Фиона като че ли се справя добре с отсъствието на баща си.
— О, да, но за Фиона той никога не е изчезвал напълно — обясни госпожа Хакуърт. — В книгата е цялата работа, в онази интерактивна книга. Когато й я даде, точно преди да замине, Джон й каза, че била вълшебна и че щял да й говори чрез нея. Знам, разбира се, че това са пълни глупости, но Фиона наистина вярва, че винаги когато отвори книгата, баща й й чете приказка и дори си играе с нея в един измислен свят. Та заради това на нея той никога не й е липсвал особено силно. Сърце не ми дава да й кажа, че книгата не е нищо друго, освен една програма за компютъризираните медии.
— Склонен съм да вярвам, че в този случай пазенето на тайната е много мъдро поведение — съгласи се Финкъл-Макгроу.
— Досега й вършеше работа много добре. С течение на времето обаче тя все повече лети из облаците и все по-трудно се съсредоточава върху учебните си занимания. Живее в една фантазия и се чувства великолепно там. Но когато разбере, че фантазиите са само там, се страхувам, че няма да е толкова добре за нея.
— Тя едва ли е първата млада дама, която показва признаци за особено живо въображение — каза лордът на справедливостта. — Рано или късно обаче всички преодоляват този момент.
Не след дълго трите малки изследователки и двамата им възрастни придружители на коне се върнаха в голямата къща. Безлюдното частно тресавище на лорд Финкъл-Макгроу беше също толкова чуждо за вкуса на малките дами, колкото и малцовото уиски, готическата архитектура, пастелните цветове и симфониите на Брукнер. Щом стигнаха до заблатената местност и откриха, че тя не е пълна с розови еднорози, захарен памук, тийнейджърски музикални групи и фосфоресциращо зелени водопади, те загубиха всякакъв интерес и тръгнаха обратно към къщата — която сама по себе си нямаше нищо общо с „Дисниленд“, но в която една опитна и напориста потребителка като Елизабет можеше да открие някои утешителни заместители, като например един пълен кухненски екип, обучен (заедно с всички останали напълно безполезни умения) да приготвя отличен горещ шоколад.
След като се бяха доближили до темата за изчезването на Джон Пърсивал Хакуърт толкова, колкото се бяха осмелили, и я бяха подминали без особени поражения, освен няколко изчервявания и малко насълзени очи, лорд Финкъл-Макгроу и госпожа Хакуърт се оттеглиха по взаимно съгласие към по-спокойни теми. Момичетата щяха да се приберат, за да изпият по чаша горещ шоколад, а след това щеше да дойде моментът, в който гостите щяха да се оттеглят в предназначените за тяхното посещение покои, за да се поосвежат и преоблекат за основното събитие: вечерята.