Диамантената ера
- Автор: Стивънсън Нийл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената ера». Краткое содержание книги:
— Ще се радвам да се погрижа за другото малко момиченце — Нел, — докато дойде време за вечеря — каза госпожа Хакуърт. — Забелязах, че господинът, който я доведе тази сутрин, още не се е върнал от лова.
Лордът на справедливостта се подсмихна, когато си представи как генерал Муър се опитва да помогне на едно малко момиченце да се облече за вечеря. Беше достатъчно разумен, че да си знае за какво става и за какво не, и поради това си прекарваше деня в ловуване из най-отдалечените райони на имението.
— Малката Нел е просто недостижима в уменията й да се грижи за себе си и може да не се нуждае или пък да не приеме щедрото ви предложение. Вероятно обаче ще й е приятно да прекара това време с Фиона.
— Извинете ме, Ваша милост, но съм изненадана, че допускате мисълта едно дете на нейната възраст да бъде оставено само да се грижи за себе си цял следобед.
— Тя не гледа на нещата по този начин, мога да ви уверя, поради същата причина, поради която вашата Фиона не си мисли, че баща й някога въобще е напускал дома ви.
Изражението, което се появи на лицето на госпожа Хакуърт при тези думи, предполагаше почти пълно отсъствие на каквото и да било разбиране. Преди обаче да успее да обясни на домакина грешката в начина му на мислене, бяха прекъснати от някакъв писък и шума от голяма караница, която приближаваше по коридора към тях. Вратата се отвори със замах и там се появи Колин Финкъл-Макгроу. Лицето му още беше зачервено от вятъра из тресавището, а освен това беше окичено с една фалшива усмивка, която изглеждаше като схващане на някой лицев мускул; макар че челото му периодично се сбърчваше при всеки нов писък на гняв от страна на Елизабет. В едната си ръка той държеше екземпляр от „Илюстрирания буквар на младата дама“. Зад него се виждаше госпожа Финкъл-Макгроу, която бе хванала Елизабет за китката по начин, който напомняше хватката на ковашки клещи, стиснали особено силно нагорещено желязо, с което щеше да се прави клеймо; а силното енергийно излъчване от лицето на малкото момиче съвсем довършваше картината на тази аналогия. Майката се беше навела така, че двете лица да са на едно ниво, и шепнеше нещо на Елизабет на нисък и недоволен тон.
— Извинявай, татко — каза младият Финкъл-Макгроу с глас, който беше зареден с не много убедително изкуствено добро настроение, — очевидно е време за следобед на почивка. — Той кимна и към дамата: — Госпожо Хакуърт. — След това погледът му се върна върху лицето на баща му и последва посоката, в която се бяха насочили очите на лорда на справедливостта, а именно — към книгата. — Татко, тя се държа грубо със слугите, поради което й конфискувахме книгата за останалата част от следобеда. Като че ли това е единственото наказание, което има някакъв ефект — понякога се налага да прибягваме до него.
— Ами тогава може би ефектът му не е толкова голям, колкото предполагате — отвърна лорд Финкъл-Макгроу с тъжно изражение и замислен тон.
Колин Финкъл-Макгроу предпочете да приеме това като шега, насочена най-вече към Елизабет, но пък нали родителите на малки деца трябва насила да имат съвършено различно чувство за ирония от неповредената част на човечеството.
— Не можем да й позволим да прекарва целия си живот между двете корици на вълшебната ти книга, татко. Тя е нещо като малка интерактивна империя, където Елизабет е кралица, която издава абсолютно смразяващи кръвта укази за подчинените й поданици. Важно е от време на време да я връщаме към действителността, за да може да получи някаква по-реална представа.
— Представа. Отлично, много ще се радвам да ви видя заедно с Елизабет и нейната представа на вечеря.
— Приятен следобед, татко. Госпожо Хакуърт — каза младият мъж и затвори вратата — един масивен шедьовър на изкуството на дърворезбата и в същото време доста добър абсорбер на децибели.
Изведнъж Гуендолин Хакуърт видя в лицето на лорд Финкъл-Макгроу нещо, което я накара да й се прииска да напусне стаята. Така и направи, след като мина набързо през задължителните формални фрази и извинения. Тя забра Фиона от мястото за сядане край камината, където детето се наслаждаваше на остатъците от горещия шоколад. Нел също беше там, потънала в своя екземпляр от „Буквара“, и Гуендолин много се изненада, когато видя, че въобще не е докоснала напитката си.
— Ама какво става тук? — възкликна тя с глас, който според нея беше достатъчно сладък. — Малко момиченце, което не обича горещ шоколад?
Нел така бе потънала в книгата си, че за момент Гуендолин си помисли, че думите й въобще не са били чути. След няколко секунди обаче стана ясно, че детето просто е отложило отговора си до довършването на една глава. След това бавно вдигна поглед от страницата. Нел беше едно доста привлекателно същество като всички момичета, преди силните приливи на хормони да започнат да променят пропорциите на отделните части на лицето спрямо останалите; имаше светлокафяви очи, които проблясваха в оранжево на светлината на огъня с едва доловим метален оттенък в погледа. За Гуендолин бе много трудно да прекърши погледа й; почувства се като уловена пеперуда, която се взира през лупата в спокойните и любопитни очи на естественика.