Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
— Феб — каза ненадейно Фльор дьо Лис с тих глас, — след три месеца ще се венчаем. Закълнете ми се, че не сте обичали друга жена освен мене.
— Кълна ви се, ангел мой! — отвърна капитанът и страстният му поглед засили искрения тон на думите му. В този момент той може би сам си вярваше.
През това време добрата майка, очарована, че годениците се разбират така добре, излезе от стаята, за да се позанимае с домакинството. Феб забеляза отсъствието й и уединението им така одързости нашия предприемчив капитан, че му хрумнаха доста странни мисли. Фльор дьо Лис го обичаше, той беше неин годеник, тя беше сама с него, старото му увлечение се бе пробудило, макар и не с цялата си предишна свежест, но с цялата си страст и най-сетне нима беше голямо престъпление да похапне от своето собствено жито, преди то да е узряло? Не зная дали точно тия мисли се мярнаха в главата му, но истината е, че Фльор дьо Лис внезапно се уплаши от израза на очите му. Тя се огледа и не видя майка си.
— Боже мой! — каза тя, обзета от безпокойство и цяла пламнала. — Колко ми е топло!
— Естествено — отвърна Феб. — Вече е обед. Слънцето става неприятно. Да спуснем завесите.
— Не, не! — възкликна бедната девойка. — Напротив, имам нужда от въздух!
И като кошута, усетила запъхтяната хайка, тя стана, изтича към прозореца, отвори го и бързо излезе на балкона.
Феб я последва доста недоволен.
Площадът пред „Света Богородица“, към който гледаше, както знаем, балконът, представляваше в този миг зловеща и необикновена гледка, която даде рязко друга отсенка на уплахата на боязливата Фльор дьо Лис.
Огромна тълпа задръстваше площада и преливаше в извеждащите към него улици. Ниската, висока колкото парапет стеничка, която обграждаше преддверието на катедралата, нямаше да може да задържи навалицата, ако не бе подсилена от гъста редица сержанти от градската стража и стрелци с лъкове в ръка. Благодарение на този жив плет от копия и аркебузи преддверието беше свободно. Входът се охраняваше от отряд епископски стражи, въоръжени с алебарди. Широките двери на църквата бяха затворени, докато всички прозорци около площада бяха отворени, дори и капандурите по покривите, и през тях се подаваха струпани една връз друга глави, напомнящи купчина снаряди в артилерийски парк.
Гледана отгоре, навалицата беше мръсна, пръстеносива. Очакваното зрелище беше явно от тези, които имат привилегията да привличат най-скверните слоеве на населението. Едва ли има нещо по-отвратително от шума, който се носеше над тази гмеж от жълти забрадки и мръсни коси. Чуваха се повече смехове, отколкото крясъци, имаше повече жени, отколкото мъже.
Сегиз-тогиз нечий пронизителен и възбуден глас се издигаше над общата врява.
…………………………………………………………………………………………………………
— Ей! Майе Балифр! Тук ли ще я бесят?
— Глупачка! Тук ще-се кае по риза и добрият бог ще й кихне на латински в лицето. Това се прави винаги тук, по пладне. Ако искаш да гледаш обесването, иди на Гревския площад.
— Ще отида после.
…………………………………………………………………………………………………………
— Кажи ма, Букандри? Вярно ли, че отказала Да се изповяда?
— Така изглежда, Бешен.
— Виж я ти, езичницата!
…………………………………………………………………………………………………………
Такъв е обичаят, господине. Кралският съдия е длъжен да предаде осъдения злосторник, за да бъде екзекутиран, или на парижкия прево, ако е мирянин, или на духовния съд на епископа, ако е духовно лице.
— Благодаря, господине.
…………………………………………………………………………………………………………
— О, боже мой: Клетото създание! — каза Фльор дьо Лис.
Мисълта за осъдената изпълваше с тъга очите й, докато разглеждате тълпата. Капитанът, много повече зает с нея самата, отколкото е тази сбирщина, мачкаше влюбено колана на гърба й. Тя се обърна е умолителна усмивка към него.
— Моля ви се, Феб, пуснете ме. Ако майка ми влезе, ще види ръката ви!
В този момент часовникът на „Света Богородица“ отмери бавно дванадесет удара. Ропот на доволство се понесе из тълпата. Едва заглъхна последният звън и главите се огънаха като вълни под напора на вятър, а от площада, покривите и прозорците се чу оглушителен вик:
— Ето я!
Фльор дьо Лис закри очите с ръце, за да не гледа.