Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)
- Автор: Пирсиг Роберт М
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)». Краткое содержание книги:
Романът, определен от критиката за една от най-значимите творби в американската литература, е преведен на 27 езика и достига тираж от 3 милиона екземпляра.
Карам назад, спирам за Крис, проверявам дали е сложил в центрофугата всичко, което е за пране, и потеглям по оживените улици, като се оглеждам за ресторант. Навсякъде движение. Бързи, повечето добре поддържани коли. Ето какво било Западното крайбрежие. Трептяща, чиста слънчева светлина в град извън обсега на каменовъглените басейни.
В края на града намираме ресторант, сядаме и чакаме на маса, застлана с червено-бяла покривка. Крис разгръща един брой на „Мотоновини“, който купих в магазина за части, и чете високо кой кое състезание е спечелил и един материал за дълги пътешествия с мотоциклет. Сервитьорката го гледа с известно любопитство, после гледа мен, после обувките ми, след това надрасква поръчката. Отива към кухнята, излиза пак и ни гледа. Защо ли ни обръща толкова внимание? Сигурно понеже сме сами в ресторанта. Докато чакаме, тя пуска няколко монети в джу-бокса и когато закуската пристига — вафли, сироп, наденички — слушаме и музика. Говорим с Крис за това, което чете в „Мотоновини“, като надвикваме плочата с безгрижния вид на хора, прекарали заедно много дни път, и с ъгълчето на очите си виждам, че ни наблюдават неотстъпно. След малко Крис трябва да повтаря въпросите си, защото този поглед ме смущава и не мога да се съсредоточа върху онова, което ми казва. Плочата съдържа кънтри-музика за някакъв шофьор на камион… Прекъсвам разговора с Крис.
Когато излизаме и палим, тя стои на входа. Самотна. Навярно не разбира, че с това си държание няма да остане дълго време самотна. Ритам стартера, давам прекалено много газ, разсеян от нещо, и ми трябва известно време да дойда на себе си, докато карам назад към заварчика.
Той е там, възрастен човек на шестдесет-седемдесет години. Гледа ме пренебрежително, точно обратно на сервитьорката. Обяснявам му за предпазителя и след малко той казва: „Няма да го свалям вместо вас. Ще трябва вие да си го свалите.“
Свалям го и му показвам, а той заявява: „Целият е намаслен.“
Намирам пръчица под клонестия кестен зад работилницата и изстъргвам маслената утайка в един варел за отпадъци. Той вика отдалеч: „Има нафта в легена.“ Виждам плиткия леген и очиствам предпазителя с листа от дърветата и нафта.
Когато му го показвам, той кимва, бавно отива към оксижена и нагласява кранчетата. После разглежда дюзата и избира друга горелка. Никакво бързане. Взема стоманена пръчка и аз се питам дали наистина се готви да завари тоя тънък метал. Аз не заварявам ламарина. Споявам я с бронз. Опитам ли се да заваря, тя се пробива и после трябва да я кърпя с едри кръпки.
— Няма ли да го запоите? — питам аз.
— Не — отвръща той. Приказлив човек.
Запалва горелката, регулира мъничък син пламък и след това, трудно е да се-опише, буквално започва някакъв танц на горелката и пръчката в отделни ритми над тънкия лист метал, повърхността се нагрява равномерно, — навсякъде е ярко жълто-оранжева, приближава пръчката и горелката точно когато е нужно, и после ги дръпва. Никакви дупки. Заварката почти не се забелязва.
— Стана отлично — казвам аз.
— Един долар — отвръща той без усмивка. После забелязвам в погледа му някакъв странен скептицизъм. Дали не смята, че е поискал много? Не, има нещо друго… някаква самота, също като сервитьорката. Може би смята, че го занасям. Кой цени днес такава работа?
Прибираме багажа, напускаме мотела почти в крайния час за освобождаване на стаите и скоро навлизаме в крайбрежната секвоена гора между Орегон и Калифорния. Движението е така натоварено, че не можем да погледнем встрани. Става студено и мрачно, спираме и обличаме пуловери и якета. Все още е студено, някъде малко над петдесет, и в главите ни се въртят мисли за зимата.
Самотни хора в тоя град зад нас. Забелязах го в супермаркета, в пералнята и като напускахме мотела. Тия каравани, пръснати под секвоите, пълни със самотни уединени хора, загледани в дърветата, тръгнали да зърнат океана. Човек долавя тая самота в първия миг, когато върху него се спрат нечии очи — този търсещ поглед, който после се свежда.
Сега срещаме много повече от тази самота. Парадоксално е, че колкото са по-нагъсто хората в големите градове по Източното и Западното крайбрежие, толкова по-силна е самотата. Зад нас, където хората бяха така нарядко заселени, в Западен Орегон, Айдахо, Монтана и Дакотите, човек би очаквал по-голяма самота, но не забелязахме подобно нещо.
Обяснението предполагам, е в това, че физическото разстояние между хората няма нищо общо със самотата. Важно е духовното разстояние. В Монтана и Айдахо физическите разстояния са големи, но духовните малки, а тук е обратното.