Сага за Форсайтови

„Горчиво — помисли той — но не може другояче. Уморен съм.“ Запечата плика и го пусна в кутията за вечерната поща; когато го чу да пада на дъното, си каза: „Отиде си и последната радост!“

След вечерята, която почти не докосна, след едва наполовина изпушена пура, от която му прилоша, той се качи съвсем бавно в детската спалня. Седна на пейката до прозореца. Светеше нощната лампичка и той можеше да съзре лицето на Холи, сложила ръка под бузката си. Подранил майски бръмбар шумолеше в крепоновата хартия, с която бяха запълнили камината, един кон удряше неспокойно с крак в конюшнята. Да можеше да спиш като това дете! Той подръпна венецианските завеси и погледна навън. Изгряваше кървавочервена луна. Никога не бе я виждал така червена. Горичката и полето заспиваха в последния отблясък на летния ден. Красотата витаеше като прозрачно видение. „Дълъг живот имах — помисли той — и всичко най-хубаво от него. Неблагодарен съм. Много красота видях във времето си. Горкият Босини казвал, че имам усет за красотата. Кой знае!“

Прелетя нощна пеперуда, втора, трета. „Дами в сиво!“ Той затвори очи. Овладя го чувството, че никога вече не ще ги отвори; остави го да се разсее, да почувства, че потъва; после потрепера и вдигна с усилие клепачи. Не е добре, без съмнение; никак не е добре; ще трябва най-после да повика лекар. Но имаше ли смисъл сега! Лунните лъчи са проникнали в горичката; там има призраци и само те не спят. Никакви птици, зверове, цветя и насекоми; само призраци витаят; „дами в сиво“! Смешна мисъл! Ще се настани на дънера; ще си шепнат! Тя и Босини ли? Жабите и мъничките животинчета също щяха да си шепнат. Колко силно тиктака часовникът в тази стая! Колко е зловещо навън… в сиянието на тази червена луна; и тук, с ярката червена лампичка, с часовника, с провисналата в цял ръст от паравана роба на гувернантката! „Дамата в сиво.“ Странна мисъл го обзе: съществувала ли бе тя? Идвала ли бе изобщо? Или беше само видение, излъчено от красотата, която цял живот бе обичал и щеше така скоро да напусне? Теменужносив призрак с тъмни очи и венец от кехлибарена коса, витаещ призори и в лунната нощ и по времето, когато цъфтят камбанките? Той стана и постоя за миг така, хванал ръба на прозореца, за да си възвърне чувството за реалност; после тръгна на пръсти към вратата. Спря до ръба на леглото; усетила сякаш втренчения поглед, Холи се размърда, въздъхна и се сви отбранително. Той продължи да върви на пръсти и в тъмния коридор в стаята си; съблече се веднага и застана в нощница пред огледалото. Какво плашило… с хлътнали слепоочия и изтънели нозе! Очите му отказваха да гледат тоя образ, но на лицето бе изписана гордост! Всичко се бе съюзило да го сломи, дори отражението му в огледалото, но не беше сломен… още! Легна и дълго лежа, без да заспи, като се мъчеше да се примири, защото съзнаваше много добре колко вредни са за него вълненията и разочарованието.