Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » Сага за Форсайтови
Сага за Форсайтови - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Сага за Форсайтови

Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:

Във викторианска Англия, стабилна и строгонравна, родът Форсайт е сред стълбовете на обществото. Богатството, натрупано от няколко поколения търговци и адвокати, осигурява охолен и спокоен живот на многобройните Форсайтови, олицетворяващи здравомислието, непоклатимите традиции и упованието в собствеността.
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
1 ... 145 146 147 148 149 150 151 152 153 ... 385
Перейти на страницу:

„Скъпи чичо Джолиън, безкрайно тежко ми е да напиша нещо, което ще Ви огорчи, но нямах смелост да Ви го кажа снощи. Чувствам, че не мога да давам уроци на Холи, след като се върне Джун. Има дълбоки рани, които не се забравят. За мене беше такава радост да виждам Вас и Холи. Може би ще ви виждам пак понякога, когато идвате в града, макар че, убедена съм, това не е добре за вас. Забелязах колко много Ви уморявам. Мисля, че трябва да си почивате напълно през горещините, а сега, след завръщането на сина Ви и Джун, ще бъдете толкова щастлив. Благодаря Ви милион пъти за всичката Ви доброта към мене.

Ваша предана
Айрин“

Така значи! Не било добре да се радва, да вижда това, което му е най-приятно; да се опитва да не мисли за неизбежния край, за потайно наближаващата смърт. Не било добре! И тя дори не разбираше, че е новата му опора в живота, въплъщение на красотата, която му се изплъзваше вече!

Чаят изстина, пурата остана незапалена; той продължаваше да се разхожда, разкъсван между самолюбието и копнежа за живот. Непоносимо е да те изтикват полека, без право да роптаеш; да живееш, когато волята ти е в чужди ръце, които я превиват с грижовност и любов. Непоносимо! Ще видим как ще постъпи тя, когато узнае истината… истината, че желанието му да я вижда е по-силно от желанието да живее. Седна до старото си писалище и взе писалката. Но не можеше да пише. Противно му беше да моли; да я моли да стопля погледа му със своята красота. Все едно да признае, че се е вдетинил. Просто не можеше да го стори. И написа само:

„Надявах се, че не ще допуснете споменът за някогашните огорчения да се изпречи пред това, което е радост за мене и добро за внучката ми. Но старите хора се научават да се отказват от разни хрумвания; принудени са да го сторят, рано или късно трябва да се откажат дори от хрумването да живеят; и колкото по-скоро, толкова може би по-добре.

От сърце Ваш
Джолиън Форсайт“

„Горчиво — помисли той — но не може другояче. Уморен съм.“ Запечата плика и го пусна в кутията за вечерната поща; когато го чу да пада на дъното, си каза: „Отиде си и последната радост!“

След вечерята, която почти не докосна, след едва наполовина изпушена пура, от която му прилоша, той се качи съвсем бавно в детската спалня. Седна на пейката до прозореца. Светеше нощната лампичка и той можеше да съзре лицето на Холи, сложила ръка под бузката си. Подранил майски бръмбар шумолеше в крепоновата хартия, с която бяха запълнили камината, един кон удряше неспокойно с крак в конюшнята. Да можеше да спиш като това дете! Той подръпна венецианските завеси и погледна навън. Изгряваше кървавочервена луна. Никога не бе я виждал така червена. Горичката и полето заспиваха в последния отблясък на летния ден. Красотата витаеше като прозрачно видение. „Дълъг живот имах — помисли той — и всичко най-хубаво от него. Неблагодарен съм. Много красота видях във времето си. Горкият Босини казвал, че имам усет за красотата. Кой знае!“

Прелетя нощна пеперуда, втора, трета. „Дами в сиво!“ Той затвори очи. Овладя го чувството, че никога вече не ще ги отвори; остави го да се разсее, да почувства, че потъва; после потрепера и вдигна с усилие клепачи. Не е добре, без съмнение; никак не е добре; ще трябва най-после да повика лекар. Но имаше ли смисъл сега! Лунните лъчи са проникнали в горичката; там има призраци и само те не спят. Никакви птици, зверове, цветя и насекоми; само призраци витаят; „дами в сиво“! Смешна мисъл! Ще се настани на дънера; ще си шепнат! Тя и Босини ли? Жабите и мъничките животинчета също щяха да си шепнат. Колко силно тиктака часовникът в тази стая! Колко е зловещо навън… в сиянието на тази червена луна; и тук, с ярката червена лампичка, с часовника, с провисналата в цял ръст от паравана роба на гувернантката! „Дамата в сиво.“ Странна мисъл го обзе: съществувала ли бе тя? Идвала ли бе изобщо? Или беше само видение, излъчено от красотата, която цял живот бе обичал и щеше така скоро да напусне? Теменужносив призрак с тъмни очи и венец от кехлибарена коса, витаещ призори и в лунната нощ и по времето, когато цъфтят камбанките? Той стана и постоя за миг така, хванал ръба на прозореца, за да си възвърне чувството за реалност; после тръгна на пръсти към вратата. Спря до ръба на леглото; усетила сякаш втренчения поглед, Холи се размърда, въздъхна и се сви отбранително. Той продължи да върви на пръсти и в тъмния коридор в стаята си; съблече се веднага и застана в нощница пред огледалото. Какво плашило… с хлътнали слепоочия и изтънели нозе! Очите му отказваха да гледат тоя образ, но на лицето бе изписана гордост! Всичко се бе съюзило да го сломи, дори отражението му в огледалото, но не беше сломен… още! Легна и дълго лежа, без да заспи, като се мъчеше да се примири, защото съзнаваше много добре колко вредни са за него вълненията и разочарованието.

1 ... 145 146 147 148 149 150 151 152 153 ... 385
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)