Собственическият инстинкт не е неизменен. През разцвет и вражда, през мраз и огън той следваше законите на своето развитие дори у Форсайтови, които го смятаха веднъж завинаги установен.
Историкът на осемдесетте и деветдесетте години ще опише един ден подробно твърде бързото развитие на самодоволния и сдържан английски провинциализъм към още по-самодоволен, но не така сдържан империализъм — с други думи, ще опише „собственическия“ инстинкт на напредващата нация. По същия начин, в съгласие сякаш с нацията, се развиваха и Форсайтови. Еволюираха не само външно, но и вътрешно.
Когато Сюзан Хейман, омъжената сестра на Форсайтови, последва в 1895 година съпруга си просто смешно млада — едва на седемдесет и четири години — и тялото й бе изгорен в крематориум, останалите шестима Форсайтови почти не се развълнуваха. Това безучастие се дължеше на три причини. Първо: почти тайното погребение през 1892 година в Робин Хил на Джолиън старши — първият Форсайт, изоставил фамилната гробница в Хайгейт94. Неговото погребение, станало една година след напълно редовното погребение на Суидин, предизвика много разговори на Форсайтовата борса — дома на Тимоти Форсайт на Бейзуотър Роуд, където все още се събираха и разпространяваха семейните клюки. Мненията тук бяха най-различни — като се започне с недоволните оплаквания на леля Джули и се свърши с откровеното твърдение на Франси, че е било „много добре, дето най-сетне сложили край на това струпване в душния Хайгейт.“. През последните години на живота си — всъщност след странната и тъжна история между Босини, годеникът на внучката му, и Айрин, съпругата на племенника му Соумс — Джолиън старши явно не искаше и да знае рода си; и своеволното държане, което винаги бе имал, започна да изглежда на другите малко прекалено. Философската му жилка винаги бе успявала, разбира се, да проличи изпод пласта чист форсайтовизъм, така че другите бяха донякъде подготвени за това погребение в чужд кът. Но събитието си беше все пак странно; а когато на Форсайтовата борса узнаха и завещанието му, целият род трепна. От своето имущество (което възлизаше на 145 000 лири, със задължения от 35 лири, 7 шилинга и 4 пенса) той завещаваше 15 000 лири — „Кому мислите, мила? На Айрин!“ — на избягалата съпруга на племенника му Соумс; на Айрин, жената, която бе почти опозорила семейството и — още по-странно! — нямаше никакво кръвно родство с него. Не бе й завещал, разбира се, капитала, а само пожизнено ползуване на доходите от него! Но все пак ги беше завещал. И правото на Джолиън старши да бъде смятан за истински Форсайт рухна завинаги. Това беше първата причина погребението на Сюзан Хейман в Уокинг95 да не предизвика особено вълнение.
Втората причина беше от много по-широк и висш разред. Освен къщата в Кемдън Хил96 Сюзан имаше (от покойния Хейман) и имение в Хемшир, дето младите Хейман се усъвършенствували — както се разправяше — в стрелба и езда, а това беше чудесно за тях ги издигаше в очите на всички; фактът, че притежаваше истинско имение, оправдаваше донейде разпиляването на праха й — макар че не можеха да разберат откъде й бе хрумнала тази мисъл за изгаряне! Разпратили бяха, естествено, обичайните покани, Соумс и Никълъс младши бяха присъствали, завещанието й беше задоволително — доколкото тя изобщо можеше да завещае нещо, защото имаше само пожизнено ползуване на имота; всичко оставаше поравно и без пречки за децата.
Третата причина, поради която погребението на Сюзан не предизивка голямо вълнение, беше най-всеобхватна. Тя бе резюмирана твърде смело от бледата и слаба Юфимия: „Аз пък мисля, че хората имат право да се разпореждат с тялото си, и след като умрат.“ Поразително беше, че подобна забележка идва от дъщерята на Никълъс, либерал от старата школа и голям тиран — това показваше изведнъж колко вода е изтекла от смъртта на леля Ан през 1886 година, тъкмо когато собственическите права на Соумс върху жена му започваха да изглеждат оспорими, което бе довело до такова нещастие. Изказването на Юфимия беше, разбира се, детинско, защото й липсваше опит; макар и минала трийсетте, тя все още се наричаше Форсайт. Но забележката й показваше въпреки всичко едно разширяване на понятието свобода, една децентрализация и отклонение на центъра на притежанието от чуждата към собствената личност. Когато чу от леля Естер забележката на дъщеря си, Никълъс изръмжа: „Тия жени и дъщери! Свободата вече няма край! Знаех си аз, че делото «Джексън» не води към добро… щом разтегли толкова тълкуването на Habeas corpus97!“ Той не бе простил и досега, разбира се, Закона за имуществата на омъжените жени98, който щеше да му попречи ужасно, ако за щастие не бе се оженил по-рано. Всъщност не можеше да се отрече, че младите Форсайтови негодуваха срещу възможността да бъдат смятани за чужда собственост; и така, колониалният стремеж за самоопределение — по някакъв парадокс предтеча на империализма — непрестанно се засилваше. Всички бяха вече семейни, с изключение на Джордж — все още неизменно свързан с конните надбягвания и клуба „Айсиум“; на Франси, която продължаваше музикалната си кариера в едно студио на Кингз Роуд в Челси99 и все така водеше „поклонници“ по балове; на Юфимия, която живееше у дома си и се оплакваше от Никълъс; и на двамата Дромио100 — Джайлс и Джес Хейман. Третото поколение не беше особено многобройно — Джолиън младши имаше три деца, Уинифред Дарти — четири, Никълъс младши — вече шест, Роджър младши — едно, Мериан Туитиман — едно; Сейнт Джон Хейман — две. Останалите десет от шестнайсетте — Соумс, Рейчъл и Сисисли от рода на Джеймс; Юстас и Томас — на Роджър; Ърнист, Арчибалд и Флорънс — на Никълъс; Огъстъс и Анабел Спендър — на Хейман — бяха и досега без наследници.
вернуться
94
Хайгейт — гробище в Лондон.
вернуться
95
Уокинг — градче югозападно от Лондон; и тук има лондонско гробище.
вернуться
96
Кемдън Хил — един от най-хубавите лондонски квартали в Уест Енд.
вернуться
97
Закон от 1670 год., гарантиращ личната свобода.
вернуться
98
Закон от 1882 год., постановяващ разделението на имуществото между съпрузите.
вернуться
99
Лондонски квартал, гдето живеят хора на изкуството.
вернуться
100
Близнаци в Шекспировата „Комедия от грешки“.
