Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
На сутринта се събуди така неотпочинал и отпаднал, че изпрати за лекар. След като го преслуша, докторът се замисли, заповяда му да лежи и да се откаже от пушенето. Това не беше мъчно; нямаше за какво да става, а щом се разболееше, изгубваше вкус към тютюна. Сутринта прекара отегчено, със спуснати щори, като разгръщаше и обръщаше „Таймс“, почти без да чете. Балтазар лежеше до леглото му. Заедно с обяда му донесоха и телеграма, която гласеше: „Писмото получих идвам следобед ще бъда у Вас в четири и трийсет Айрин“
Идва! Най-после! Съществуваше, значи… и не бе го изоставила. Идва! Ръцете и нозете му се стоплиха, бузите и челото пламнаха. Изпи супата, бутна настрани масичката на колела и остана да лежи неспокойно, докато прибраха яденето и го оставиха сам; само усмихваше дяволито от време на време. Идва! Сърцето му биеше ускорено, после изведнъж като че ли преставаше да бие. В три часа стана и започна да се облича грижливо, безшумно. Холи и мамзел бяха сигурно в занималнята, а прислугата навярно спеше, след като се бе наобядвала. Балтазар лежеше сам на входа; последван от него, Джолиън старши мина в кабинета си и оттам навън в горещия следобед. Възнамеряваше да слезе в горичката, но разбра изведнъж, че не ще може да го стори в тая жега. И седна до стола-люлка под по дъба; Балтазар също не понасяше горещините и се простря до него. Той седеше и се усмихваше. Какъв пир от светли мигове! Какво бръмчене на мушици и гукане на гугутки! Истински, неповторим летен ден! Прекрасен! А той беше щастлив… щастлив, като хлапе. Тя щеше да дойде; не го бе изоставила! Имаше всичко, каквото желае… само да можеше по-леко да диша, по-малко да го притиска ей тук! Ще я види, щом излезе от папратите, да се олюлява леко, теменужносива сред маргаритките, глухарчетата и маковете по поляната… маковете с разцъфнали венчета. Той няма да мърда, но тя ще дойде при него и ще му каже: „Простете, скъпи чичо Джолиън!“ Ще седне в стола-люлка, той ще я гледа, ще й признае, че му е прилошало, но сега вече му е минало; а кучето ще й близне ръката. Знаеше, че господарят му я обича… доброто куче.
Под дървото беше почти прохладно, слънцето не проникваше дотук, само озаряваше всичко наоколо; и далечните трибуни на стадион Епсън, и кравите, които пасяха из люцерновите ливади и се бранеха с опашки от мухите. Носеше се дъх на липи и лавандула. Да! Затова имаше толкова пчели! Суетяха се и бързаха… като неговото сърце! Унесени и упоени от мед и щастие; така беше унесено и упоено и неговото сърце! Лято… лято… сякаш казваха те, тия пчели, пчелици и мушици!
Часовникът на конюшнята удари четири; след половин час тя ще бъде тук. Той ще подремне мъничко… толкова малко спеше напоследък; за да бъде бодър пред нея, пред младостта и красотата, идващи към него по слънчевата морава… с „дамата в сиво“! Облегна се на стола и затвори очи. Лек ветрец довя пух от глухарче, което се закачи на мустаците му и се полюляваше едва-едва. Един слънчев лъч се провря и огря обувката му. Една пчела прехвръкна над панамената шапка. Сладострастната дрямка се провря до мозъка под нея, главата клюмна и остана над гърдите. Лято… лято! — бръмчеше наоколо животът.
Часовникът на конюшнята удари четвърт. Балтазар се протегна и погледна господаря си. Пухчето на мустаците не трепкаше вече. Кучето сложи муцуна на огряната обувка. Тя не мръдна. То се дръпна изведнъж, изправи се, скокна в скута на Джолиън старши, погледна го; изскимтя; скочи долу, седна на задните си крака, загледа го. И започна изведнъж да вие… дълго, дълго… без край.