Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
В каретата, която го посрещна на гарата, Холи правеше усилие да удържа Балтазар и техните ласки превърнаха в тържество завръщането у дома. През целия прекрасен топъл ден и почти през целия следващ той почиваше на сянка, доволен и спокоен, а закъснялото лятно слънце позлатяваше моравите и цветята. Но на самотната вечеря в четвъртък започна да брои часовете: още шейсет и пет, докато дойде време да я посрещне пак в горичката, да тръгне редом с нея из поляните. Смяташе да се посъветва с лекаря за припадъка, но тоя приятел сигурно щеше да му наложи почивка, никакви вълнения и така нататък; а той не искаше да го спъват, да му приказват за болест… ако я имаше; не искаше да слуша такива неща тъкмо сега, при това ново чувство. Погрижи се да не спомене нищо в писмото до сина си: веднага щяха да се върнат! Но не се замисли дали това премълчаване се дължеше на желанието да не смущава техните удоволствия или своите собствени.
Вечерта, позадрямал в кабинета, след като бе допушил пурата си, дочу изведнъж шумолене на рокля и усети лъх от виолетки. Отвори очи и я видя до камината в сивата рокля да протяга ръце. Странно беше това, че — макар да не държаха нищо — тия ръце сякаш обвиваха нечия шия. Главата й беше отметната назад, с отворени устни и затворени очи. Тя изчезна изведнъж и на мястото й останаха само камината и бронзовите статуи по нея. А докато тя беше там, те не се виждаха — виждаше се само камината и стената. Разстроен и смутен, той стана. „Трябва да взема лекарство, не съм добре.“ Сърцето му биеше прекалено бързо, усещаше, че се задушава; отиде до прозореца, отвори го и вдъхна свеж въздух. Някъде лаеше куче, сигурно отвъд горичката във фермата на Гейдж; прекрасна, тиха нощ, но колко тъмна! „Задрямал съм! — помисли си той. — Това е всичко! И все пак бих се заклел, че очите ми бяха отворени!“ Някой като че въздъхна в ответ.
— Какво става? — запита рязко той. — Кой е?
Сложи ръка на гърдите си, за да успокои разтуптяното си сърце, и излезе на терасата. Нещо профуча леко покрай него в тъмнината. „Шт!“ Беше големият сив котарак. „Босини приличаше на едър котарак! — помисли той. — него именно тя… тя… Той все още я владее!“ Отиде до края на терасата и погледна надолу в мрака; можеше да съзре само няколко маргаритки, пръснати по неокосената морава. Днес те са тук, утре ги няма! После изгря луната, която виждаше всички, млади и стари, живи и мъртви, без да иска да ги знае! Скоро идваше и неговият ред. За единствен ден младост той би дал всички останали! Обърна се отново към къщата. Видя прозорците на детската спалня горе. Любимката му сигурно спеше. „Дано това куче не я събуди! — помисли си той. — Какво ни кара да обичаме? Какво ни кара да умираме? Трябва да си легна вече.“
Прибра се полека по посивелите от лунното сияние плочи на терасата.
Глава 5
Как другояче един стар човек може да прекарва дните си, ако не в спомени за хубавото минало? В тях поне няма вълнуващ плам, а само бледо зимно слънце. Черупката може да издържи леките удари на динамото на спомените. Трябва да не се доверява на настоящето и да отбягва бъдещето. Само заслонен зад плътна сянка може да следи как слънцето пропълзява към нозете му. Ако грее лятно слънце, по-добре да не излиза никак, да не го бърка със слънцето на късната есен! Така може би ще угасва тихо, бавно, неусетно, докато накрая нетърпеливата природа го стисне за гърлото в някое ранно утро, още преди светът да се е пробудил. И върху надгробната му плоча ще напишат: „В преклонна възраст!“ Да! Ако запази докрай принципите си, един Форсайт може да живее дълго и след като е починал.
Джолиън старши съзнаваше всичко това, но все пак у него имаше нещо, което надхвърляше форсайтовското. Защото знае се, че един Форсайт не бива да обича красотата повече от разума; нито хрумванията — повече от здравето си. А у него напоследък туптеше нещо, което с всеки удар все повече разяждаше изтънялата черупка. Разумът му разбираше, че е така, но разбираше също, че не може да спре това туптене, нито би пожелал да го спре, ако можеше. Но ако му кажехте, че живее от капитала си, би ви сразил с поглед! Не! Човек не живее от капитала си: такова нещо е недопустимо! Призраците от миналото са по-действителни от фактите на настоящето. А той е смятал винаги, че е грях да живееш от капитала си: не би могъл да допусне подобно тежко обвинение да се приложи към самия него. Удоволствието носи здраве; красотата радва погледа; да живееш отново… с младостта на младите… А какво друго вършеше той?