Сага за Форсайтови

Но въпреки това упадъкът на родовото чувство у Форсайтови или, по-точно, разпръскването им, изразени с горните факти, не им попречи да се съберат, когато Роджър Форсайт почина през 1899 година. Беше великолепно лято и след почивки в чужбина и на море всички се бяха вече прибрали в Лондон, когато с присъщата си оригиналност Роджър издъхна неочаквано в собствения си дом на Принсес Гардънс. В дома на Тимоти коментираха тъжно, че Роджър е бил винаги своенравен в храненето — нали предпочиташе германско овнешко пред всяко друго?

Както и да е, погребението му в Хайгейт беше безукорно, и на връщане оттам Соумс Форсайт отиде почти несъзнателно у чичо Тимоти на Бейзуотър Роуд. „Старците“ — леля Джули и леля Естер — сигурно биха искали да чуят как е минало всичко. Баща му Джеймс — вече осемдесет и осем годишен — не се реши, разбира се, да присъства на това погребение; и Тимоти не бе отишъл, то се знае, така че от братята бе присъствал само Никълъс. Но имаше все пак достатъчно свят, а това щеше да зарадва леля Джули и леля Естер. Към доброто намерение се примесваше и неизбежното желание да извлече някаква лична облага от всяка постъпка — главна отлика на Форсайтови, а всъщност и на най-здравите съставки на всяка нация. С навика да съобщава всички семейни събития у Тимоти на Бейзуотър, Соумс просто следваше стъпките на баща си, който отиваше поне веднъж в седмицата да види сестрите си у Тимоти и измени на това правило едва на осемдесет и шест години, когато дотолкова западна, че не можеше да излиза без Емили. А да отива с Емили беше безполезно: може ли човек да разговаря свободно в присъствието на жена си? И Соумс, както някога Джеймс, намираше време да поседи почти всеки неделен ден в малката гостна, където бе внесъл със своя несъмнено добър вкус доста промени и порцелан, не така първокласен като неговия собствен, разбира се, както и две картини от съмнителна Барбизонска школа, които бе подарил за едни коледни празници. Сам той бе спечелил много от барбизонците, а през последните години се бе насочил към картините на Марис, Израелс и Мауве102, от които с надяваше да спечели още повече. В крайречния си дом в Мейпълдърм, където живееше сега, той имаше галерия, в която картините бяха прекрасно разположени и осветени; малцина лондонски търговци на картини не бяха идвали тук. Тя служеше и за развлечение на гостите, които сестрите му Уинифред и Рейчъл канеха понякога от негово име в неделните следобеди. При все че беше доста мълчалив, докато показваше картините, спокойните му, сдържани и установени оценки почти винаги поразяваха гостите, които знаеха, че славата на Соумс се дължи не само на естетически хрумвания, но и на способността му да предвижда бъдещата пазарна цена на платната. Когато отиваше у Тимоти, той имаше винаги да съобщи някаква победа над един или друг търговец на картини и много обичаше да чува възхитителните възклицания, с които лелите му я посрещаха. Но този следобед, когато се връщаше от погребението на Роджър в изискан тъмен костюм — не съвсем черен, защото един чичо е все пак само чичо, а освен това Соумс не обичаше да излага на показ чувствата си, — той беше в по-друго настроение. Облегнал се на стол с инкрустации, загледал през вирнатия си нос небесносините стени и позлатените рамки по тях, той беше особено мълчалив. Било защото идваше от погребение, било по някаква друга причина, характерните форсайтовски черти изпъкнаха още по-ярко този следобед — хлътнало, удължено лице, с брадичка, която би изглеждала невъзможна, ако се смъкне обвивката от мускули и кожа: изобщо лице, в което изпъкваше главно брадичката, но все пак не грозно. Той чувстваше днес по-силно от винаги, че роднините му в дома на Тимоти са безнадеждни „чудаци“, а лелите му — тъжни останки от Викторианската епоха. Единствената тема, по която би желал да говори — положението, му на изоставен, но неразведен съпруг, — не биваше да се разисква. А той не мислеше за нищо друго. Това започна това лято, когато едно ново чувство взе да го тласка към постъпка, която според него беше лудост за един четиридесет и пет годишен Форсайт. Напоследък той съзнаваше все по-ясно и по-ясно, че „годините минават“. Състоянието му, значително още по времето, когато бе замислил къщата в Робин Хил, разрушила брака му с Айрин, се бе увеличило невероятно много през самотните дванайсет години, през които той не се занимаваше почти с нищо друго. Имаше сега повече от сто хиляди лири, а нямаше кому да ги остави… нито някаква цел, заслужаваща да следва пътя, станал негова религия. Дори да престанеше да се труди, парите трупаха пари и той чувстваше, че няма да разбере как са станали сто и петдесет хиляди. Соумс бе имал винаги силно семейство и родителско чувство; измамено и незадоволено, то се бе стаило, но започна отново да се проявява сега, когато той бе „в разцвета на годините си“. Пробудено и устремено напоследък в увлечение към една несъмнено красива девойка, то се бе превърнало в истинска натрапчива мисъл.